Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Той промърмори нещо на немски и премести коня си от страната на царя — разумен ход, но не този, от който се опасявах. Ако ми беше взел пешката, щеше да задържи инициативата и да ме принуди да отговоря на неговата атака. Вместо това той играеше защитно и аз се възползвах от неговия ход, за да преместя офицера си в неговата територия.

Абендрот се облегна назад и се загледа в дъската. След като помисли една минута, той се усмихна и вдигна поглед към мен.

— Отдавна не съм играл добра партия.

Не казах нищо — гледах в дъската и си представях възможни поредици от следващи ходове.

— Няма нужда да се притесняваш — продължи той. — Независимо дали ще спечелиш, или ще загубиш, положението ти е сигурно. Една добра партия всяка вечер ще ми помогне да остана с всичкия си.

Той отново се приведе напред и премести царицата си. Докато разсъждавах върху следващия си ход, младият войник се върна, като носеше една дървена кутия, пълна със слама. Абендрот го попита нещо и войникът кимна, докато оставяше кутията на масата.

— Ти ми отвори апетита — каза Абендрот на Коля. — Ако спечеля, може и да изям един омлет от дузина яйца.

Коля, който седеше в другия край на масата, широко се усмихна, когато видя кутията с яйцата. Сега и двамата войници стояха зад него и Вика, отпуснали ръце на прикладите на полуавтоматичните си карабини. Коля се опитваше да следи партията от разстояние, но Вика не откъсваше поглед от масата. Лицето й никога не изразяваше много от истинските й чувства, но аз разбрах, че е раздразнена — и едва сега, с фатално закъснение осъзнах, че бях пропуснал една възможност. Когато войникът беше отишъл да донесе яйцата, за кратко бяхме имали числено преимущество над германците; те имаха огнестрелни оръжия, а ние имахме само ножове, но това може би щеше да се окаже най-добрата ни възможност.

Осем хода след началото на партията двамата с щурмбанфюрера започнахме да си разменяме фигури. Аз му взех една пешка; той ми взе един кон. Аз му взех един офицер; той ми взе една пешка. В края на тази размяна силите ни все още бяха поравно, но дъската се беше отворила и аз смятах, че моята позиция беше по-добра.

— Цигулари и шахматисти, а?

Преди се страхувах да го гледам, но сега го погледнах крадешком, докато анализираше положението на дъската. Отблизо можех да видя тъмните, подути полумесеци под лешниковите му очи. Имаше силна, квадратна челюст — погледната в профил, все едно очертаваше главна буква „L“. Той забеляза, че го гледам, и вдигна масивния си череп, за да отвърне на погледа ми. Аз бързо сведох очи към дъската.

— Твоята раса — поясни той. — Въпреки всичко останало от вас излизат прекрасни цигулари и шахматисти.

Прибрах царицата си и в продължение на следващите дванайсет хода и двамата прегрупирахме силите си, като отбягвахме директния сблъсък. И двамата направихме рокада, за да защитим царете си, докато се подготвяхме за следващата битка, събирахме фигурите си в центъра на дъската и се опитвахме да завладеем най-добрата територия. На двайсет и първия ход едва не се хванах в един елегантен малък капан, който ми беше подготвил той. Вече се канех да му открадна една незащитена пешка, когато си дадох сметка какво беше планирал германецът. Върнах офицера си и преместих царицата, за да й осигуря по-добър ъгъл за атака.

— Жалко — каза Абендрот. — Това щеше да е красива малка маневра.

Погледнах към другия край на масата и видях, че Коля и Вика не откъсват поглед от мен. Планът за действие така и не беше изказан с думи, но вече ми се струваше очевиден. Размърдах крак в ботуша си и усетих как калъфът на ножа на мъртвия пилот се забива в глезена ми. Колко бързо можех да измъкна острието? Струваше ми се невъзможно да успея да извадя ножа и да прережа гърлото на Абендрот, преди войниците да ме застрелят на място. А дори да ги нямаше войниците, които го защитаваха, Абендрот ми се струваше прекалено силен, за да го убия. Когато бях малък, бях гледал един атлет в цирка, който имаше ръце като тези на щурмбанфюрера — беше завързал на възел един гаечен ключ от дебела стомана и тъй като аз имах рожден ден, ми го беше подарил. С години пазих този усукан гаечен ключ, показвах го на приятелите си в „Киров“ и се хвалех как цирковият атлет ми беше разрошил косата и беше намигнал на майка ми. Един ден го потърсих, но не можах да го намеря; подозирах, че Олег Антоколски ми го беше откраднал, но така и не се сдобих с доказателства за това.

От идеята да извадя нож срещу толкова едър човек ме обхващаше паника, така че аз спрях да мисля за това и в продължение на няколко минути се съсредоточих върху играта. Няколко хода по-късно видях възможност за размяна на конете. Позицията ми беше малко неудобна, така че го принудих да направим размяната. Абендрот въздъхна, когато ми взе фигурата.