— Възможно е. Все пак работата е по-важна от играта. Ела — каза ми той, — седни. Ако наистина си толкова добър, колкото твърди твоят приятел, може да те задържа при себе си, за да има с кого да играя.
— Почакайте — каза Коля. — Ако той спечели, ще я пуснете и ще ни дадете яйцата.
Търпението на Абендрот започна да се изчерпва. Ноздрите му се разшириха, когато се приведе напред, макар и да не повиши тон.
— Предложението ми беше повече от щедро. Наистина ли настояваш на тази глупост?
— Аз вярвам в моя приятел. Ако той загуби, застреляйте ни. Но ако спечели, искаме пържени яйца за вечеря.
Абендрот отново каза нещо на немски и по-възрастният войник заби дулото на карабината си в тила на Коля.
— Искаш да преговаряме, така ли? — попита го Абендрот. — Добре, нека да преговаряме. Ти явно си мислиш, че си в позиция да преговаряш. Но не си. Ако кажа две думи, ще се превърнеш в труп. Да? Две думи. Даваш ли си сметка колко бързо ще стане? Ти ще се превърнеш в труп, ще те изнесат навън, а аз ще играя шах с твоя приятел. А след това може да заведа червенокосата в стаята си, да я изкъпя и да видя на какво прилича, когато не е толкова мръсна. Или пък няма да я къпя, може би тази вечер ще ми се иска да чукам животно. Когато си в Рим, нали така беше? А сега си помисли, момче. Помисли си много внимателно, преди да си отвориш устата. За твое добро, за доброто на майка ти, ако кучката още е жива, първо си помисли.
Някой друг щеше да вземе решение да не настоява повече и да си затвори устата веднъж завинаги. Коля не се поколеба повече от една секунда.
— Естествено, че можете да ме убиете, когато си поискате. Това е безспорно. Но мислите ли, че моят най-добър приятел ще може да играе прилично, след като е видял мозъка ми по масата? Искате ли да играете срещу най-добрия шахматист в Ленинград? Или срещу едно изплашено момче, което се е напикало в крачола? Той не може да спечели свободата ни, добре, разбирам, все пак сме на война. Но поне му дайте шанс да спечели вечерята, за която си мечтаем.
Абендрот се вторачи в Коля, като бавно потропваше с пръст по масата — единственият звук в стаята в този момент. После най-сетне се обърна към войника с бенките и издаде някакво кратко нареждане. След като младият германец му отдаде чест и излезе от стаята, щурмбанфюрерът ми направи знак да седна на стола в ъгъла на масата срещу него. Сетне кимна на Коля и Вика и посочи към столовете в другия край на масата.
— Седнете — заповяда им той. — Цял ден сте ходили, нали така? Седнете, седнете.
Той се обърна към мен:
— Да хвърлим ли ези-тура?
Без да дочака отговор, той извади монета от джоба си и ми показа орела със свастика между ноктите от едната страна и номинала от другата — петдесет райхспфенига. После подхвърли монетата във въздуха с палеца си, улови я, плесна я върху опакото на другата си ръка и вдигна поглед към мен.
— Орелът или цифрите?
— Цифрите.
— Не ти ли харесва нашият орел? — усмихна се леко той.
После отмести ръката си и ми показа нацисткия герб.
— Аз ще играя с белите. И не се тревожи — можеш да си задържиш царицата.
Той премести пешката пред царицата си с две полета напред и кимна, когато му отговорих с огледален ход.
— Някой ден ще започна играта по друг начин — каза той.
После премести пешката от линия „с“ с две полета напред, като ми предлагаше да я взема.
Царски гамбит. Поне половината от всички партии, които бях изиграл през живота си, бяха започнали с тези ходове. С тази комбинация започваха и аматьори, и гросмайстори — все още беше твърде рано да се каже дали германецът умееше да играе. Отказах да взема пожертваната пешка и преместих пешката пред царя си с едно поле напред.
През годините съм изиграл хиляди шахматни партии срещу стотици различни противници. Играл съм на одеяло в тревата на Лятната градина, на турнири в Двореца на пионерите, на двора на „Киров“ срещу баща ми. Когато играех за шахматния клуб „Спартак“, си пазех записите от всички партии, но ги изхвърлих, след като спрях да се състезавам. Нямаше никакъв смисъл да изучавам старите си партии — не и след като осъзнах, че съм средна категория. Но ако ми дадеш хартия и химикалка, дори днес мога да напиша алгебричната нотация на цялата ми партия срещу Абендрот.
На шестия ход извадих царицата си от последния ред, което сякаш го изненада. Той се намръщи и почеса четината на горната си устна с нокътя на палеца си. Бях избрал този ход, защото смятах, че е добър, но освен това и защото можеше да му се стори слаб — все още никой от двамата не беше определил умението на противника си, а ако той смяташе, че аз съм слаб играч, може би щях да успея да го подмамя да допусне съдбоносна грешка.
Читать дальше