Дэвид Бениофф - Градът на крадците

СТАРШИТЕ ОФИЦЕРИ ОТ АЙНЗАЦГРУПЕ А бяха реквизирали сградата на градския партиен комитет — запуснат лабиринт от малки кабинети с обелен линолеум на пода, точно над опожареното полицейско управление. В сградата вонеше на дим и дизелови изпарения, но германците вече бяха възстановили захранването и бяха запалили пещите на отоплението; на втория етаж беше топло и уютно, ако не се смятаха следите от засъхнала кръв по стените. Няколко часа след като заровихме пистолетите, двама войници от планинския батальон ескортираха трима ни до залата за съвещания, където се бяха събирали членовете на комитета, преди градът да падне в ръцете на германците, за да обсъждат нарежданията отгоре и да съставят заповеди за надолу. Големите прозорци с по четири стъкла гледаха към неосветената главна улица на Красногвардейск.

По стените все още висяха портрети на Ленин и Жданов, които изглеждаха недокоснати, все едно строгите им изражения бяха толкова безразлични на германците, че дори не си бяха направили труда да ги свалят или да ги заличат.

Абендрот седеше в далечния край на дългата маса и пиеше някакъв прозрачен алкохол от тежка кристална чаша. Когато влязохме в помещението, той кимна, но не понечи да се изправи. Сивата му островърха шапка — с черен кант и сребърен череп под германския орел — беше оставена на масата. Между шапката и почти празната бутилка без етикет, от която си наливаше алкохол, вече чакаше шахматна дъска с подредени фигури.

Очаквах да видя някой изискан естет с вид на университетски преподавател, но Абендрот беше едър мъж, с телосложението на тежкоатлет, а яката му се впиваше във вените на дебелия му врат. Тежката кристална чаша изглеждаше мъничка като играчка в ръката му. Не изглеждаше на повече от трийсет години, но късо подстриганата коса по слепоочията му беше бяла, както и четината на брадичката му. На десния му пагон блестяха двете рунически светкавици на СС; на левия се виждаха четирите звезди, които показваха неговия чин; между тях на врата му висеше орден „Железен кръст“ в черно и сребърно.

Беше поне малко пиян, макар че движенията му си оставаха съвършено координирани. Още от ранна детска възраст се бях научил да разпознавам пияниците — дори умелите пияници, които носеха на алкохол. Баща ми не беше голям пияч, но всичките му приятели бяха такива — поети и драматурзи, които не си бяха лягали трезвени нито веднъж през целия си съзнателен живот. Някои ставаха сладникаво сантиментални, целуваха ме по бузите, разрошваха ми косата и ми казваха какъв късмет имам да съм син на този баща. Други бяха студени и дистанцирани като небесни спътници в орбита и само чакаха да се върна в стаята, която делях със сестра си, за да оставя големите на спокойствие да спорят за Литбюро или за поредната провокация на Манделщам. Някои започваха да завалят думите след една-единствена чаша водка, а на други започваше да им се разбира едва след като пресушат първата си бутилка.

Очите на Абендрот бяха малко по-блестящи, отколкото трябва. От време на време се усмихваше без видима причина, развеселен от някаква смешка, която си казваше наум. Той не откъсна поглед от нас, докато не пресуши чашата си, после потърка ръце една в друга и сви рамене.

— Сливов шнапс — каза ни той.

Руският му беше доста прецизен, макар че не правеше усилие да прикрива акцента си, точно както колегата си от Айнзацгрупен от училището.

— Собственоръчно произведен от един старец, когото познавам лично. Най-добрият алкохол на света. Вече си нося по един сандък навсякъде, където пътувам. Някой от вас говори немски?

— Аз — каза Коля.

— Къде го научи?

— Баба ми беше от Виена.

Нямах представа дали това беше вярно, но той го каза с такова убеждение, че Абендрот сякаш го прие за истина.

— Waren Sie schon einmal in Wien?

— Nein.

— Жалко. Много красив град. И все още никой не го е бомбардирал, но това няма да продължи дълго. Очаквам англичаните да го направят още преди края на годината. Някой ви е казал, че играя шах?

— Един от вашите колеги в училището. Мисля, че беше оберщурмфюрер. Говори руски почти толкова добре колкото вас.

— Кюфер? С мустачките?

— Точно така. Беше много…

Коля се поколеба, все едно не беше сигурен как да продължи, без да каже нещо обидно.

— …приятелски настроен.

Абендрот се вторачи в Коля в продължение на няколко секунди, после изсумтя, едновременно развеселен и отвратен. Той закри устата си с опакото на ръката и се оригна, преди да си налее нова чаша шнапс.