Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Това е най-вкусният хляб, който съм ял от лятото насам — каза Коля, който вече си беше изял всичко.

— Виждате ли командирската кола със свастиките на бронята? Това е колата на Абендрот.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Знам, защото го следим от три месеца. Едва не го застрелях до Будогошч. Това е неговата кола.

— Какъв е планът? — попита Коля, като човъркаше едно зрънце кимион, което беше заседнало между зъбите му.

— Когато конвоят отново потегли, ще изчакам да се приближи и ще стрелям. Няма да е толкова трудно.

Погледнах напред и назад по пътя. Бяхме по средата на нещо, което приличаше на цял батальон, обградени от стотици въоръжени германци и бронирани коли. Планът на Вика означаваше, че след няколко минути ще умрем, независимо дали тя щеше да улучи целта си или не.

— Аз ще стрелям — каза Коля. — Вие двамата с Лев застанете при онези кретени от кооператива. Няма смисъл всички да загиваме.

Вика сви устни в нещо като усмивка и поклати глава.

— Аз стрелям по-добре.

— Никога не си ме виждала да стрелям.

— Точно така. И стрелям по-добре.

— Няма значение — казах им аз. — Стреляйте и двамата, какво значение има? Мислите ли, че след това ще оставят жив някого от нас?

— Момчето има право — каза Коля.

Той огледа неграмотните военнопленници около нас, които тропаха с крака и пляскаха с ръце, за да се стоплят — повечето бяха фермери, които никога не се бяха отдалечавали на повече от няколко километра от кооперативите си. Сред тълпата имаше и няколко редници от Червената армия. Не се съмнявах, че поне един или двама от тях можеха да четат не по-зле от мен.

— Колко казаха, че са пленниците? Трийсет и осем?

— Вече са трийсет и седем — каза Вика.

Тя забеляза, че я гледам, и отвърна на погледа ми с безмилостните си сини очи.

— Колко време ще издържиш според теб, преди някой от тези селяни да забележи, че ти липсва нещо там долу… — тя посочи към чатала ми — …и реши да те издаде, за да му сипят допълнително супа?

— Трийсет и седем… Струват ми се прекалено много, за да ги пожертваме за един германец — каза Коля.

— Трийсет и седем военнопленници, които отиват да работят в стоманолеярните заводи? Тези хора вече не са руска жива сила — каза тя с ниския си безизразен глас. — Те са германски работници. А Абендрот определено си струва.

Коля кимна, като се взираше в командирската кола в далечината.

— Искаш да кажеш, че ние сме пешки, а той е топ.

— Ние сме по-малко от пешки. Пешките имат някаква стойност.

— Ако можем да вземем топ, и ние ще имаме стойност.

В момента, в който го каза, Коля примигна и ме погледна. После изведнъж се усмихна уверено; цялото му казашко лице грейна, озарено от величието на поредната му идея.

— Може би има и друг начин. Почакайте ме тук една минута.

— Какво правиш? — попита го Вика, но вече беше твърде късно; той беше тръгнал към най-близката групичка войници.

Германците присвиха очи, когато го забелязаха, и сложиха пръст на спусъка, но Коля вдигна ръце и започна да им бърбори нещо на родния им език, весел и безгрижен, все едно всички се бяхме събрали да гледаме някакъв военен парад. След трийсет секунди те вече се смееха на смешките, които им разказваше. Един от войниците дори му подаде цигарата си, за да си дръпне от нея.

— Той има чар — отбеляза Вика.

Звучеше като ентомолог, който говори за хитиновата черупка на някой бръмбар.

— Сигурно са решили, че е отдавна изгубеният им арийски брат.

— Вие двамата сте странна двойка.

— Ние не сме двойка.

— Не исках да кажа това. Не се притеснявай, Льова. Знам, че харесваш момичета.

Баща ми ме наричаше Льова и когато чух този прякор от устата й — толкова неочаквано, но толкова естествено, все едно ме беше наричала така от години насам, — ми се прииска да се разплача.

— Преди се ядоса, нали? Когато той каза, че искаш да ме съблечеш.

— Той непрекъснато говори глупости.

— Значи не искаш да ме съблечеш, така ли?

Вика се беше усмихнала подигравателно, стъпила с раздалечени крака в снега, натъпкала ръцете си в джобовете на гащеризона.

— Не знам.

Да, това беше глупав и страхлив отговор, но вече не можех да следвам завоите на всички събития, които се случваха тази сутрин.

В един момент си мислех, че ми остават само няколко минути живот; в следващия момент една снайперистка от Архангелск флиртуваше с мен. Дали флиртуваше с мен? Дните се бяха превърнали в хаотична поредица от катастрофи; това, което следобед изглеждаше невъзможно, до вечерта вече беше общоприет факт. Трупове на германци валяха от небето; канибали продаваха наденици от смляно човешко месо на пазара „Сенной“; жилищни блокове падаха на земята; кучета ставаха бомби; замръзнали войници ставаха указателни табели; партизанин с половин лице се олюляваше в снега и тъжно се взираше в своите убийци. Нямах храна в стомаха си, месо по костите си и достатъчно енергия, за да разсъждавам върху този жесток парад. Просто вървях нататък и се надявах някъде по пътя да има още половин филия хляб за мен и дузина яйца за дъщерята на полковника.