Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Не знам.

— И аз не знам. Седем-осемстотин километра? Сигурно границата с Германия е по-близо. Мислиш ли, че местните партизани просто са решили да се доверят на някакво момиче, което се е появило отникъде? Не, тя е била изпратена при тях.

Вика продължаваше да гази през снега пред нас, натъпкала ръцете си дълбоко в джобовете на гащеризона. Погледната в гръб, приличаше на дванайсетгодишно момче, облечено с откраднатата униформа на някой механик.

— Чудя се дали има цици — каза Коля.

Тази грубост ме подразни, макар че и аз се бях питал същото. Беше невъзможно да се прецени какво тяло имаше под възголемия гащеризон, но ми се струваше, че беше тънка като стръкче трева.

Той забеляза изражението ми и се усмихна.

— Обидих ли те? Извинявай. Ти наистина я харесваш, нали?

— Не знам.

— Повече няма да говоря така за нея. Ще ми простиш ли?

— Можеш да си говориш за нея както си искаш.

— Не, не. Вече разбирам всичко. Но слушай, тя няма да е лесна за хващане.

— Пак ли ще ми даваш съвети от измислената си книга?

— Просто ме изслушай. Шегувай се колкото си искаш, но аз наистина знам за тези неща повече от теб. Предполагам, че е била малко влюбена в онзи Корсаков. А той беше по-корав мъж от теб, така че не можеш да я впечатлиш с това колко си корав.

— Не е била влюбена в него.

— Само малко.

— Никога не съм си мислил, че ще я впечатля с това колко съм корав. Да не мислиш, че съм толкова глупав?

— В такъв случай въпросът е с какво тогава ще я впечатлиш?

Коля потъна в дълго мълчание, като присвиваше очи, а на челото му се образуваха дълбоки бръчки, докато обмисляше качествата ми. Но преди да се сети за някое от тях, зад нас се разнесоха викове и когато се обърнахме, войниците ни махаха да се отдръпнем от пътя. Покрай нас премина конвой от бронирани камиони „Мерцедес“ с каросерии, покрити с брезент, които транспортираха провизии и амуниции към фронтовата линия. Стояхме и ги гледахме в продължение на пет минути, но конвоят продължаваше да се точи покрай нас, сякаш нямаше край. Германците със сигурност нямаха намерение да впечатляват военнопленниците си, но аз бях впечатлен. Ограниченията на горивото в Питер означаваха, че рядко ми се случваше да видя повече от четири или пет превозни средства в движение на ден. А вече бях преброил четирийсет хибридни камиона — имаха гуми на предните колела и танкови вериги отзад, тривърхи звезди на радиаторните решетки и черни кръстове с бял кант отзад на каросериите.

Зад бронираните камиони се движеха бронетранспортьори с четири оси, самоходни тежки оръдия на вериги и леки камиони, които превозваха войници, насядали на успоредно разположени пейки — лицата им бяха уморени и небръснати, докато се свиваха в белите си анораци с карабини на раменете.

От началото на конвоя се разнесоха ругатни и шофьорите започнаха да се навеждат навън през прозорците, за да видят какъв е проблемът. Веригата на едно от самоходните оръдия се беше измъкнала и докато обслужващото звено я поправи, гаубицата блокираше пътя на всички останали превозни средства зад нея. Пехотинците използваха възможността да наскачат от камионите, за да се изпикаят покрай пътя. Скоро до нас се образува редица от няколкостотин войници, шофьори на камиони и артилеристи, които тропаха с ботуши, провикваха се към приятелите си по редицата и се навеждаха назад, за да видят кой ще се изпикае най-далеч. От жълтия сняг се издигаше пара.

— Гледай ги тези задници как пикаят на нашата земя — промърмори Коля. — Но няма да се смеят толкова, когато клекна да се изсера в центъра на Берлин.

Тази мисъл го ободри.

— Може би точно затова не мога да се изсера. Може би гъзът ми чака деня на победата.

— Патриотичен гъз.

— Всичко в мен е патриотично. Когато свършвам, курът ми свири химна на СССР.

— Всеки път, когато ви чуя, си говорите нещо за гъзове и курове — каза Вика.

Беше се промъкнала зад нас по обичайния си безшумен начин, така че ме стресна, когато заговори.

— Защо не се съблечете чисто голи и двамата и да приключите с цялата история?

— Не съм аз този, когото иска да съблече той — отговори Коля и се ухили мръснишки.

Обзе ме гняв и неудобство, но Вика не обърна внимание на думите му, защото се оглеждаше за наблюдателни пазачи и за другите пленници, докато ни подаваше по половин филия от вкусния си ръжен хляб.

— Виждате ли офицерските коли в края на конвоя? — попита ни тя, като гледаше в тази посока, но не посочи с ръка.