Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Стига толкова. Трябва да запазя останалото за утре. Твоят приятел също ще огладнее.

— Благодаря ти.

Тя изръмжа в отговор и се опита да се намести по-удобно

— Той се казва Коля. Просто да знаеш. А аз съм Лев.

Тя отговаряше само на половината от моите реплики и последната явно не беше от тази половина. Надявах се да каже „Аз съм Вика“ така че да мога да отговоря: „Да, знам. Съкратено от Виктория, нали?“ По някаква причина си мислех, че това е много остроумна забележка, макар че Вика винаги беше съкратено от Виктория.

Заслушах се в дишането й, като се опитвах да преценя дали е заспала. Реших да проверя, като прошепна един последен въпрос.

— А след като си следвала астрономия, всъщност не разбирам… Как стана снайперистка?

— Започнах да стрелям по хора.

Това ми звучеше като край на разговора, така че млъкнах и я оставих да спи.

По-късно пред нощта се събудих, защото един от възрастните селяни от другата страна на бараката започна да кашля. Докато го слушах как се дави в храчка, която сигурно се беше събирала в дробовете му още от царуването на Александър III, постепенно осъзнах, че в съня си Вика се беше облегнала на мен, така че бузата й беше отпусната на рамото ми. Усещах как се повдигат и спускат гърдите й, тик на вдишване и так на издишване. До края на нощта останах възможно най-неподвижен, за да не я събудя, за да я задържа до себе си колкото мога повече.

ГЕРМАНЦИТЕ НИ СЪБУДИХА, КОГАТО се заеха да изтръгват гвоздеите от дъските, с които бяха заковали входа на бараката. През процепите между дъските се процеждаше слънчева светлина — миниатюрни светли точици, които блестяха по нечие мазно чело, кожен ботуш с отлепена пета или костените копчета на палтото на някой старец.

Вика седеше до мен и си гризеше ноктите. Гризеше ги методично — не като притеснен човек, който не може да се освободи от вредния навик, а като касапин, който остри ножовете си. В някакъв момент през нощта се беше отдалечила от мен и аз не бях усетил кога си беше тръгнала. Когато усети, че я гледам, тя вдигна очи към мен и в тях нямаше и следа от топлина. Всеки намек за близост, който бях усетил в тъмнината, се беше стопил на дневната светлина.

Вратата се отвори, германците ни се развикаха да излизаме и селяните се заеха да се измъкват от плетеницата от човешки тела. Видях как старият Едик притисна кокалестия си показалец до едната ноздра и издуха на пода един сопол, който се размина на косъм с лицето на един друг човек.

— Ох — изръмжа Коля, като увиваше шала на врата си. — Не ви ли се иска да бяхте отраснали сред нашите другари в селския кооператив?

Пленниците вече излизаха един по един, когато един мъж в дъното на бараката се провикна. Хората около него се обърнаха да видят от какво се е стреснал и скоро вече разтревожено шепнеха помежду си. От нашия ъгъл се виждаха само селски гърбове. Двамата с Коля спряхме, обзети от любопитство. Вика безучастно се отправи към изхода.

Пристъпихме в другия край на бараката, промъкнахме се между мърморещите селяни и погледнахме надолу към мъжа, който лежеше на пода. Беше обвинителят на Марков — гърлото му беше прерязано, кръвта му отдавна беше изтекла от тялото, а лицето му беше бяло като тебешир. Сигурно беше убит, докато е спял, иначе щяхме да го чуем да извика, но очите му се бяха отворили, когато ножът беше пробил кожата му; бяха изскочили от орбитите и с ужас се взираха в лицата ни, сведени над него.

Един от селяните със замах свали ботушите на мъртвеца; друг взе ръкавиците му от овча кожа; трети измъкна украсения му кожен колан от гайките на панталона. Коля клекна и му отмъкна подплатената ушанка, преди някой друг да успее да го направи. Обърнах се и видях Вика да нахлупва собственото си кепе от заешка кожа още по-ниско над очите. Тя отвърна на погледа ми, после излезе от бараката. Миг по-късно вътре влезе един германски войник, ядосан заради забавянето, готов да стреля. Той видя трупа, прерязаното гърло и локвата от кръв, която се проточваше изпод гърба на мъртвеца по дъските на пода като чифт чудовищни черни криле. Убийството раздразни войника — това означаваше, че трябва да се дават обяснения на офицерите. Той каза нещо на немски повече на себе си, отколкото към някой от нас, като не очакваше отговор. Коля се прокашля и му отговори. Не можех да преценя колко добре говореше Коля на немски, но войникът изглеждаше поразен да чуе собствения си език от устата на военнопленник.