Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Кимнах. Не знаех дали е по-безопасно да съм на петнайсет или на седемнайсет, но излъгах инстинктивно.

— Откъде са дядо ти и баба ти?

— От Москва.

— И четиримата?

— Да.

Вече лъжех автоматично и дори не се замислях за думите, преди да ги изрека.

— Родителите ми са се запознали там.

— Не ми приличаш на руснак. Ако трябваше да позная, щях да предположа, че си евреин.

— И ние така му викаме — обади се Коля, като ми разроши косата и се ухили. — Малкият евреин! Направо пощурява. Но вижте само този нос! Ако не познавах семейството му, и аз щях да се закълна, че е юдеин.

— Има евреи с малки носове — каза германецът. — Както и други хора с големи носове. Не бива да си правим прибързани заключения. Преди няколко месеца видях във Варшава една еврейка с коса, която беше по-руса от твоята.

Той посочи към голата глава на Коля, усмихна се и му намигна.

— И съм сигурен, че не беше боядисана. Нали схващаш?

— И още как — отговори Коля и на свой ред се усмихна.

— Не се тревожи — каза ми германецът. — Все още си млад. Всички преживяваме неловка възраст. Но я ми кажи, можеш ли да четеш по-добре от твоя приятел?

Сведох очи към вестника в ръцете си.

— Знам, че това е „Сталин“ — казах и посочих думата. — А това е „другарят“?

— Да, трябва да се започне отнякъде.

Той ми се усмихна бащински, потупа ме по бузата и взе вестника от ръцете ми. Помислих си, че може дори да е съжалил за това, че ми беше казал как приличам на евреин.

— Много добре. Ще правиш компания на твоя приятел в Естония. Няколко месеца тежка работа не са навредили на никого. И без това всичко ще свърши скоро.

— А ти… — каза той и пристъпи към Вика, която беше последна в редицата. — Още едно дете. Какво ще ми покажеш?

Вика сви рамене и поклати глава, без да вдига очи към него, после протегна непрочетения вестник към офицера от Айнзацгрупен.

— Да, поредната победа на болшевишката образователна система. Добре, вие тримата отидете наляво.

Пристъпихме сред ухилените неграмотни. Един от тях беше работил в стоманолеярна и останалите се бяха събрали около него, за да слушат разказа му за ужасната жега и рисковете при работата с разтопен метал. Предателят на Марков стоеше в края на групичката и потъркваше ръцете си, за да ги стопли, но никой не му обръщаше внимание.

— Това ли беше Абендрот? — прошепнах на Вика.

Тя поклати глава.

— Абендрот е с чин щурмбанфюрер. Четири сребърни звезди на пагоните. Този имаше само три.

Преводачът на ротата броеше двете групи от пленници, като сочеше главите им с пръст и мърдаше устни. Когато приключи, той съобщи на офицера:

— Петдесет и седем грамотни. Трийсет и осем неграмотни.

— Много добре.

Слънцето беше залязло и въздухът ставаше все по-студен. Офицерът от Айнзацгрупен отиде до сгъваемия стол, където беше оставил палтото си, докато войниците подредиха грамотните пленници в две колони и им наредиха да потеглят. Руснаците весело махаха на необразованите си другари, докато минаваха покрай тях. Този път маршируваха стегнато, съвсем различно от начина, по който се бяхме тътрили всички по-рано през деня. Вървяха в крачка: леви, десни, леви, десни. Пленниците искаха да направят добро впечатление на германските си господари и да докажат, че наистина заслужават шанса да изрязват статии от вестниците във Виборг, докато са в плен.

Офицерът от Айнзацгрупен вече не поглеждаше към тях. Той закопча палтото си, сложи си кожените ръкавици и се отправи към паркираните джипове. Грамотните пленници стигнаха с маршова стъпка до тухлената стена на училището, която нямаше прозорци, където ги спряха и ги накараха да се обърнат. Дори в този момент все още не осъзнаваха какво се случваше с тях. Как да го осъзнаят? Те бяха добри ученици; бяха издържали изпита и ги бяха наградили заради това.

Погледнах към Вика, но тя се взираше в далечината, защото не искаше да види какво ще последва.

Германските войници насочиха полуавтоматичните си карабини и започнаха да стрелят в редиците на руснаците. Продължиха да натискат спусъка, докато не изпразниха пълнителите си, а руснаците не се превърнаха в разкъсана маса на земята, над която се издигаше дим от овъглените им палта. После германците презаредиха, отидоха до стената и се заеха да стрелят по веднъж в главата на всички, които все още дишаха.

Забелязах как офицерът от Айнзацгрупен поздрави младия гологлав войник пред училището, който зареждаше резервоарите. Офицерът му каза нещо, което явно беше смешно; младият войник се разсмя и кимна в знак на съгласие. Офицерът се качи в един от джиповете и потегли. Младият войник събра празните бидони и ги понесе към училището. Направи само няколко крачки, после спря и вдигна очи към небето. Вече ги чувах и аз — самолетни двигатели, които мъркаха някъде високо над нас. Сребристите бомбардировачи „Юнкерс“ летяха на запад, във формации по три, на път за първата бомбардировка за вечерта. Три, после още три и още три, докато не изпълниха цялото небе като мигриращи птици. А всички ние на земята — и оцелелите пленници, и германските пехотинци — мълчаливо стояхме и гледахме прелитащите самолети.