Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— А, Саша, и ти ли? А аз си мислех, че си много умен!

— Гледай го как се гърчи пред офицера! Хайде, хайде, ние отиваме в леярната! Какво, ти да не си мислеше, че ще те вземат в канцеларията? Гледай го този смешник, не се отказва!

— Едик, старче, дали ще можеш да вървиш чак до Естония? А? Хайде, няма страшно, ние ще ти помогнем!

Онези, които можеха да четат, искаха да направят добро впечатление на германците. Рецитираха статиите като актьори, които изнасят монолог в театъра. Мнозина продължаваха и след като им бяха казали да спрат, произнасяха по-сложните думи със замах и демонстрираха лекотата, с която боравеха с речниковия запас. После пристъпваха надясно, грейнали от гордост, като кимаха на образованите си другари и се радваха накъде отиваха нещата. Виборг не беше толкова далеч, а работата в отоплена сграда с три пъти хранене дневно беше за предпочитане пред нощуването в окопите в очакване върху тях да се посипят снаряди.

Коля подигравателно завъртя очи, докато гледаше как се поздравяват образованите.

— Погледнете ги само — измърмори той под носа си. — Искат да им дадат награда, защото могат да прочетат вестника. И вижте колко снизходително се държат фрицовете. Дали да не взема да им кажа наизуст първата глава от „Евгений Онегин“? Дали ще им направи впечатление? Шейсет стиха, та-та-та-та-та. Да не си мислят, че са единствената културна нация в Европа? Наистина ли искат да изправят Гьоте и Хайне срещу Пушкин и Толстой? Признавам им, че са първи в музиката. Разликата не е толкова голяма, колкото си мислят, но все пак са първи в музиката. И във философията. Но в литературата? Нищо подобно.

Офицерът от Айнзацгрупен с черното кепе беше само на двама пленници разстояние от Коля, който стоеше от лявата ми страна. Усетих ръка в ръкавица, която стисна дясната ми ръка, обърнах се и видях Вика — беше вдигнала бледото си лице към моето, а суровите й очи не примигваха, макар че ме гледаше през косо падащите лъчи на залязващото слънце. Беше ме хванала за ръката, защото искаше да ме предупреди за нещо, но не ме пусна толкова бързо, колкото можеше — или поне така си казах аз. Можех да я накарам да ме обикне. Защо не? Какво от това, че досега предизвиквах в нея единствено отвращение и скука?

— Не можеш да четеш — съобщи ми тя с тренирания си шепот, който не можеше да чуе никой друг.

Очите й останаха приковани в моите, за да се увери, че съм я разбрал. За пръв път през живота си аз нямах нужда от повече обяснения.

Офицерът от Айнзацгрупен, търпелив и добронамерен като университетски преподавател, слушаше войника от Червената армия от другата страна на Коля.

— „Скоро Европа ще развее великото знаме на свободата за всички народи…

— Добре.

— „…и мира между всички държави.“

— Добре, добре. Нататък.

Сръгах с лакът ръката на Коля. Той ми хвърли един нетърпелив поглед, готов да покаже на този снизходителен фашист каква е истината за руската литература. Поклатих глава само веднъж. Офицерът пристъпи към него. Нямах възможност да му кажа нищо. Можех единствено да се взирам в очите на Коля и да се надявам да ме е разбрал.

— А, ето един хубавец от степите. Казашка кръв ли имаш?

Коля стоеше с изправени рамене. Беше по-висок от германеца и в продължение на няколко секунди го изгледа отгоре, без да каже нищо.

— Не знам. Роден съм в Питер.

— Прекрасен град. Жалко, че го наричат Ленинград. Такова грозно име, не мислиш ли? Имам предвид дори ако не се броят политическите съображения. Просто ми се струва грешно да се нарича така. Санкт Петербург — ето това е име, което отеква през вековете. Толкова много история! Аз съм бил там между другото. И в Москва. И очаквам съвсем скоро да ги посетя отново. Добре, покажи ми какво можеш.

Коля вдигна вестника пред очите си и се вторачи в буквите. После дълбоко си пое въздух, отвори уста — и се разсмя, като клатеше глава, докато връщаше вестника на германеца.

— Дори не мога да се престоря, съжалявам.

— Не се извинявай! Такива плещи като твоите ще отидат нахалост зад бюрото. Всичко е наред, приятелю.

Коля кимна, като се усмихваше на офицера като някакъв симпатичен идиот. Трябваше да отиде при невежите, но той остана до мен, с ръце в джобовете.

— Искам да видя дали моят приятел ще се справи по-добре — обясни той.

— Е, няма как да се справи по-зле — отговори офицерът от Айнзацгрупен, като се усмихна на свой ред.

После застана пред мен и ме огледа от главата до петите.

— На колко си години? Петнайсет?