Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Какво става тук? — изрева той.

Очевидно беше преводачът на ротата и говореше руски с украински акцент. Приличаше на възпълен мъж, който наскоро е отслабнал много, така че широките му страни се бяха отпуснали, а по лицевите му кости тежко висеше дебелата кожа.

Обвинителят продължаваше да сочи с пръст, като приличаше на някакво възголямо бебе с ушанката си и треперещите си устни, и говореше на лойтнанта, но не откъсваше поглед от Марков.

— Този човек е убиец! Той е убивал вашите хора!

Коля отвори уста, за да каже нещо в защита на Марков, но Вика заби острия си лакът в стомаха му и Коля си замълча. Видях как ръката му потъва в джоба на палтото, за да приготви пистолета „Токарев“ за стрелба.

Марков поклати глава, а устните му се разтегнаха в някаква странна, грозна усмивка.

— Да сера на майка ти.

— Сега не си толкова смел! Не си толкова корав! Много ясно, че си много корав, когато крадеш картофи от обикновените хора, но какъв си сега, а? Какъв си сега?

Марков изръмжа и измъкна един малък пистолет от джоба на ловджийския си елек. Колкото и да беше едър, ръката му се движеше бързо като на американски каубой, когато насочи пистолета към обвинителя си, който се хвърли назад, а пленниците наоколо се свиха, за да не попаднат на пътя на куршума.

Но германците бяха още по-бързи. Преди Марков да успее да натисне спусъка, автоматичният огън на карабините „МР40“ надупчи гърдите му, като отвори множество малки дупчици по елека. Той се олюля, намръщи се все едно беше забравил някакво важно име и падна назад върху мекия сняг, а от перфорираната подплата на елека му се разхвърча пух.

Обвинителят се втренчи в трупа на Марков. Сигурно си беше давал сметка до какво ще доведе изобличаването му, но сега изглеждаше зашеметен от резултата. Лойтнантът го погледна за миг, като се чудеше дали да го възнагради, или да го накаже. Накрая просто взе пистолета на Марков за сувенир и се отдалечи, като остави цялата бъркотия зад гърба си. Младите редници го последваха, като хвърлиха един поглед на трупа на Марков — може би се чудеха кой от тях беше дал точния изстрел, който беше причинил смъртта му.

Скоро ротата отново продължи по пътя си. Но беше настъпила една промяна. Най-отпред вече вървяха шестима руснаци, на десет метра разстояние от най-близките германци, като изпълняваха ролята на ходещи миночистачи. Всяка крачка беше мъчение за тях, докато очакваха да се препънат в опънатата тел и да задействат следващата противопехотна мина. Сигурно се изкушаваха да побегнат, но нямаше да успеят да изминат и три крачки, преди войниците да ги застрелят.

Никой не вървеше близо до обвинителя на Марков. Беше като заразен, като болен от чума. Той тихо си говореше нещо, сякаш водеше продължителен нечут спор със себе си, а погледът му се стрелкаше наляво и надясно в очакване на наказанието.

Аз бях на десетина души зад него и газех в кишата между Вика и Коля. Всеки път, когато някой от пленниците казваше нещо достатъчно силно, за да го чуят германците, някой от редниците отсичаше: „Halts Maul!“ Никой нямаше нужда от преводач, за да разбере смисъла на тези думи, и въпросният руснак бързо си затваряше устата, свеждаше глава и продължаваше малко по-бързо. Въпреки това не беше невъзможно да се води разговор, ако човек говори много тихо и внимава да не го забележат пазачите.

— Съжалявам за твоя другар — прошепнах на Вика.

Тя продължи да крачи, без да отговори или да покаже, че ме е чула. Помислих си, че може да съм я обидил.

— Изглеждаше добър човек — добавих аз.

И двете изречения бяха абсолютно банални — като репликите, които се произнасят на погребението на някакъв далечен роднина, когото никой не е харесвал. Нямаше защо да й се сърдя, че не ми отговаряше.

— Не беше — каза най-сетне тя. — Но въпреки това го харесвах.

— Този предател трябва да увисне от някое дърво — прошепна Коля с наведена глава, така че да не се чува.

Не откъсваше поглед от тила на мъжа, който беше издал Марков.

— Иде ми да му извия врата с голи ръце. Знам как се прави.

— Остави го — каза Вика. — Той не означава нищо.

— Означаваше нещо за Марков — казах аз.

Вика вдигна очи към мен и се усмихна. Не беше онази студена, хищническа усмивка, която бях виждал преди. Изглеждаше изненадана от думите ми все едно току-що беше чула някой бавноразвиващ да изсвири с уста „Fur Elise“, без да пропусне нито една нота.

— Да, означаваше нещо за Марков. Странен си ти.

— Защо?