Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Когато покрай нашето дърво се повлякоха първите руски пленници, Вика кимна на Марков. Той дълбоко си пое дъх, пропълзя до края на сянката, хвърляна от бориката, и запрати гранатата колкото можеше по-далеч.

От мястото си не можех да видя дали някой от германците беше забелязал гранатата, която прелетя над главите им. Не чух никакви предупредителни викове. Гранатата глухо тупна в снега на трийсет метра от нас. В продължение на няколко секунди бях убеден, че е била дефектна — докато не избухна с такава сила, че по нас се посипа сняг от разтърсените клони на бориката.

Всички от ротата — както пехотинците, така и военнопленниците — приклекнаха от страх и се обърнаха наляво, където във въздуха беше изригнал висок гейзер от сняг. Ние се измъкнахме от сянката на дървото и незабелязани от никого се приближихме към раздърпаната тълпа от руснаци, докато германските офицери започнаха да крещят заповеди, да се взират в гората с биноклите си и да търсят снайперисти сред дърветата. Вече бяхме много близо до нашите пленени сънародници — петнайсет метра, четиринайсет, тринайсет, — пристъпвахме тихо и не се поддавахме на импулса да изтичаме последните няколко крачки. Германците решиха, че са забелязали някакво движение в далечния храсталак; имаше още викове и заповеди, сочене с пръст и войници, които падаха по корем, готови да стрелят от легнало положение.

Докато разберат, че отляво нямаше никакви врагове, ние вече се бяхме промъкнали сред тях отдясно. Някои от пленниците ни забелязаха, когато се присъединихме към тях. Никой не ни посрещна с добре дошли и не прояви никакви приятелски чувства. Изобщо не изглеждаха изненадани, че с тях са се смесили четирима новодошли; и войниците, и пленените цивилни бяха толкова отчаяни, че сигурно смятаха за нещо съвсем нормално от гората да излязат още руснаци и тайно да се предадат на врага.

Всички пленници бяха от мъжки пол — от малки момчета с липсващи зъби и сополи, замръзнали на горната устна, до старци с превити гърбове и бяла четина по лицата. Вика беше нахлупила заешкото си кепе още по-ниско на челото; в безформения си гащеризон толкова приличаше на юноша, че никой не я погледна за втори път.

Поне двама от войниците от Червената армия не бяха с ботуши, а крачеха в студа по скъсани вълнени чорапи. Германците смятаха съветските кожени ботуши с плъстена подплата за голям трофей, много по-топли и здрави от техните собствени. Вълнените чорапи на войниците сигурно бяха прогизнали от разтопения сняг. Когато температурата паднеше отново под нулата и чорапите им замръзнеха, двамата трябваше да продължат да ходят с блокове лед на краката си. Запитах се колко щяха да могат да вървят така, колко километри щяха да изминат, преди парализата да пропълзи от пръстите на краката до прасците и коленете им. Погледите им бяха празни и окаяни като тези на впрегатните коне, които теглеха шейни по заснежените улици на Питер, преди да свърши храната и да ги заколят за месо.

Германците си дърдореха на техния език. Нито един не изглеждаше тежко ранен от избухналата граната, макар че един млад редник си беше свалил ръкавицата, за да пипне с палец тънката червена резка на бузата си и да я покаже на другарите си, доволен от първата си бойна рана.

— Мислят си, че е било противопехотна мина — прошепна Коля.

Той присви очи, докато се вслушваше в командите на офицерите.

— Сигурно са тиролци. Говорят с някакъв странен акцент. Да, казват, че е било противопехотна мина.

Заповедите на офицерите достигнаха до редниците, които отново се обърнаха към смирено чакащите пленници и им направиха знак с карабините си, че продължават.

— Почакайте! — извика един от руснаците.

Беше цивилен на четирийсет и няколко години, с дебели устни и подплатена пухена ушанка, завързана под брадичката

— Този човек е партизанин!

Той посочи към Марков. Всички останали на склона бяха млъкнали.

— Преди един месец пристигна в къщата ми, открадна всичките ми картофи и всичката храна и каза, че им трябвала за войната! Чувате ли? Той е партизанин! Убил е много германци!

Марков не откъсваше поглед от цивилния, навел глава настрани като куче за боеве.

— Затвори си устата — каза тихо той, а лицето му беше почервеняло от гняв.

— Сега не можеш да ми заповядваш! Не можеш да ми заповядваш вече!

Към нас закрачи един лойтнант, следван от трима редници, като разблъскваше пленниците, които се бяха скупчили около Марков и неговия обвинител.