Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Цяла рота — каза Марков, като прибра бинокъла и вдигна карабината си. — Много ясно, че ще се случи точно сега, когато имам цял джоб злато.

Вика сложи ръка на рамото на Марков.

— Толкова ли бързаш да станеш мъченик?

Той хвърли поглед към нея — стоманеният мерник на карабината му вече беше насочен към най-близкия нацист.

— Няма смисъл да стреляме по пехотинци — каза му тя. — Трябват ни Айнзацгрупен.

Той се намръщи и отблъсна ръката й все едно беше някаква луда, която го беше спряла на улицата да му иска пари.

— Това не е концерт по желание. Не виждам нищо друго освен планинска пехота.

— Айнзацгрупе А се движи заедно с първа дивизия на планинската пехота. Знаеш това. Значи Абендрот е някъде наблизо.

Двамата с Коля се спогледахме. Едва снощи бяхме чули за пръв път името на Абендрот, но вече всяка сричка от него излъчваше заплаха. Не можех да прогоня от мислите си образа на Зоя, която се гърчи от болка на пода до отрязаните си крака. Не можех да си представя самия Абендрот — момичетата не ни го бяха описали, — но си представях ръцете му, изпръскани с кръв, с безупречно поддържани нокти, докато оставя триона на дъсчения под на къщата.

— Стига толкова — каза Марков. — Няма да бягам повече.

— Не съм казвала, че ще бягаме. Те имат повече от сто пленници. Ще се смесим с тях…

— Полудя ли, тъпа путко? Да не мислиш, че ако излезеш с вдигната карабина, фрицовете ще те оставят да се предадеш?

— Няма да се предаваме.

Тя се хвана с едната си ръка за един нисък клон на дървото над нас, изтегли се нагоре и натика карабината си в пролуката между дънера и клона. После се отпусна обратно на земята, изтупа снега от ръкавиците си и направи знак на Марков също да скрие оръжието си.

— Ще се смесим с пленниците и ще чакаме подходящ момент. Те вече са претърсили тези овце за оръжие. Нали имаш пистолет в себе си? Хайде, побързай. Остави карабината.

— Може пак да ги претърсят.

— Няма.

Най-близките германци вече бяха на по-малко от сто метра разстояние, стегнали качулките си върху полевите кепета. Марков не откъсваше поглед от розовите им лица, които бяха лесна мишена за един умел стрелец.

— Още преди да се стъмни, ще са убили половината от тези пленници.

— В такъв случай ще трябва да сме в другата половина.

Коля се усмихна и кимна, все по-запален от тази идея. Беше същата смехотворна схема, каквато и самият той щеше да измисли, така че изобщо не се изненадах, че му харесваше.

— Струва си да опитаме — прошепна той. — Ако се смесим с тях, имаме шанс. А ако ни разкрият, хубаво — тогава ще влезем в престрелка. Планът е добър.

— Планът е лайнян — каза Марков. — Как ще се смесим с тях, без да ни забележат?

— Нали имаш още няколко гранати? — попита го Вика.

Марков я изгледа втренчено. Приличаше на човек, когото са удряли много пъти по лицето — носът му беше сплескан като на боксьор, а половината му долни зъби липсваха. Най-сетне той поклати глава, стегна ремъка на карабината си в основата на един счупен клон и надникна зад дънера към приближаващата колона.

— Ти си истинска пича въшка, знаеш ли?

— Свали си белия камуфлаж — отговори му тя. — Приличаш на войник от скиорските части. Ще те забележат.

Марков бързо разкопча гащеризона си, седна в снега и го изхлузи през ботушите. Отдолу беше с подплатен ловджийски елек, няколко пласта вълнени пуловери и чифт работни панталони, изцапани с боя. Той измъкна една граната от брезентовата си торба, свали опаковката на детонатора, голям колкото цигара, и го натика в основата на гранатата.

— Трябва да преценим момента — каза той.

Всички се събрахме около широкия дънер на бориката, приклекнали и неподвижни, като сдържахме дъха си, докато първите германски войници минаваха покрай нас на по-малко от двайсет метра разстояние.

Никой не си беше направил труда да се консултира с мен, което беше съвсем логично, защото не си бях отворил устата да дам никакво предложение. Всъщност не бях казал нито дума, откакто бях изхвърчал от ловджийската колиба, и сега вече беше твърде късно за това.

Но на мен не ми харесваше нито една от двете възможности. Смъртоносната престрелка сигурно беше добър вариант за кален партизанин като Марков, но аз не бях готов за самоубийствена атака. А да се престорим на пленници ми се струваше абсурдна грешка — колко дълго оцеляваха пленниците в днешно време? Ако някой ме беше попитал, щях да настоявам или да побегнем отново, макар и да не бях сигурен, че съм в състояние да тичам, или да се опитаме да се покатерим на дървото и да изчакаме германците да минат под нас. Да се скрием сред клоните ми се струваше все по-добра идея с всяка следваща секунда, през която авангардът на ротата от пехотинци минаваше покрай нас, без да ни забележат.