Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Обзе ме неловкото усещане, че Коля отново се възбуждаше и сега, докато разказваше тази история.

— Значи си изпуснал колата за обратно.

— О, изпуснах я с няколко часа. Но не се притеснявах, щях да намеря някоя друга кола, която се връща в батальона. Познавам повечето от момчетата, които пренасят съобщения, нямаше да е толкова сложно. Трябваше да ме видиш как излязох от блока на Роза. Съвсем различно човешко същество от това, което влезе. Спокоен, с широка усмивка, с бодра крачка. Излизам навън, само дето не подскачам по тротоара, и в този момент ме спира патрул на НКВД — четири мръсни копелета. Някакъв иска да ми види разрешителното за отпуск. Аз му казвам, че нямам разрешително за отпуск. Казвам му, че нося съобщения по заповед на генерал Штелмах — човекът се готви за битка, трябват му пушки, трябват му снаряди, няма време да подписва някакви лайняни разрешителни за отпуск. Штелмах май е от твоето племе. Знаеше ли?

— Тази история има ли край? Или ще продължаваш да ми говориш, докато умра?

— Този малък надут милиционер, който ме разпитва, още има мустачки като на Хитлер. Човек би си помислил, че всеки руснак, който е имал мустачки като на Хитлер, вече би трябвало да си ги е обръснал, но не — тази путка още си мисли, че му отиват. И ме пита защо нося съобщения от генерал Штелмах в някакъв жилищен блок във Виборгски район. Аз решавам, че истината не е навредила на никого, решавам да се оставя на неговата човечност. Намигам му и обяснявам, че съм решил да топна чушката, докато чакам колата обратно до щаба на генерала. Човек би си помислил, че той ще се ухили, ще ме тупне по гърба и ще ми каже следващия път да си нося разрешително за отпуск, когато излизам от батальона. Все пак от четири месеца съм на фронта, докато това мустакато джудже се е фръцкало из Питер, за да арестува войниците, които са се върнали да донесат парче месо или чувалче ориз на семействата си. И точно там ми беше грешката. В това, че реших да се оставя на човечността на един бюрократ. Той накара хората си да ме закопчаят, после ми се усмихна едно такова, с превъзходство, и ми обясни, че генерал Штелмах всъщност е в Тихвин, на двеста километра оттам, и току-що е спечелил някаква важна битка.

— Не трябваше да му казваш, че те е пратил Штелмах. Това е глупаво.

— Естествено, че е глупаво! Аз току-що си го бях извадил от Роза!

Няколко партизани измърмориха на Коля да млъква и той снижи глас.

— Мозъкът ми не работеше както трябва. Не можех да повярвам, че този тип наистина ме обвинява. Разбираш ли колко бързо се промениха нещата? Следобед на същия ден бях войник с добро положение, а ето ме сега, пет часа по-късно, обвинен в дезертьорство. Помислих си, че ще ме застрелят направо на улицата. Но вместо това ме откараха в затвора „Крести“. И там се запознах с теб, мой малък мрачни юдеино.

— Как е умряла Юлия?

— Какво? Не знам. От глад предполагам.

В продължение на няколко минути лежахме мълчаливо и слушахме мъжете около нас — някои спяха тихо, други хъркаха носово, трети свиреха с носовете си като вятър в комина. Опитах се да различа дишането на Вика сред останалите, защото бях любопитен какви звуци издаваше нощем, но нямаше как.

Коля ме беше ядосал с това, че ме държеше буден с безкрайното си дърдорене, но в последвалото мълчание изведнъж се почувствах самотен.

— Спиш ли? — попитах аз.

— Хм? — измърмори той.

Звучеше сънлив — след като си беше разказал историята, проклетникът вече потъваше в сън.

— Защо е тъмно през нощта?

— Какво?

— Ако има милиарди звезди и повечето от тях са поне толкова ярки, колкото слънцето, а светлината пътува до безкрай, защо през цялото време не е светло?

В действителност не очаквах отговор. Мислех си, че той ще изсумти и ще ми каже да заспивам или ще каже нещо, колкото да отбие номера: „През нощта е тъмно, защото слънцето залязва.“ Вместо това Коля седна и ме изгледа втренчено. Виждах как се мръщи на треперливата светлина на мангала.

— Това е отличен въпрос — каза той.

Коля продължи да мисли върху него, като се взираше в мрака, който обгръщаше малкия кръг от светлина на мангала. Най-сетне поклати глава, прозя се и отново се отпусна на земята. Десет секунди по-късно вече спеше и хъркаше, като свистеше на всяко вдишване и ръмжеше на всяко издишване.

Колкото до мен, аз все още бях буден, когато пазачът отвън се върна, събуди следващата смяна, напълни мангала със съчките, които беше събрал, и легна сред спящите тела. Още един час лежах и слушах как пукат съчките в огъня, като си мислех за светлината на звездите и за Вика, после най-сетне заспах и сънувах небе, от което валяха дебели момичета.