Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Коля се беше предпазил, като си беше измислил Ушаков. Въображаемият писател му осигуряваше прикритие, така че Коля да може да изпробва първото изречение от романа си, философията на главния си герой и дори заглавието на книгата, като преценява реакцията ми без страх от подигравки. Не беше най-сложната измама на света, но той се беше справил прилично и аз реших, че някой ден Коля може би наистина ще може да напише сносен роман, ако оцелее във войната и се откаже от бомбастичното си първо изречение.

Разговорът с Коля и намесата на Вика отново ме бяха разбудили и аз се заех да се оглеждам в гората, като се надявах мъжете пред мен и зад мен да виждат по-добре в мрака. Луната беше потънала зад дърветата; слънцето нямаше да изгрее поне още няколко часа; нощта беше толкова черна, колкото изобщо беше възможно. На два пъти едва не се блъснах в някое дърво. Звездите бяха изгрели с милиони, но те бяха само за украса и аз се запитах защо тези далечни слънца се виждаха като миниатюрни точици светлина. Ако астрономите имаха право и Вселената беше натъпкана със звезди, много от които далеч по-големи от нашето слънце, и ако светлината пътуваше вечно, без да се забавя или да отслабва, защо небето не светеше през всяка минута от денонощието? Отговорът сигурно беше очевиден, но аз не можех да се сетя. В продължение на трийсет минути изобщо не се тревожех за Айнзацгрупен и техния водач Абендрот; забравих за схванатите мускули на краката си; не забелязвах студа. Дали звездите не бяха като фенерчета, които не могат да хвърлят светлина след определено разстояние? Застанал на покрива на „Киров“, можех да забележа фенерчето на някой войник от километри, но лъчът на фенерчето не можеше да освети лицето ми от това разстояние. От друга страна, защо лъчът на фенерчето изобщо губеше от силата си с изминатото разстояние? Дали светлинните частици не се разпръскваха като сачми от ловна пушка? Дали светлината изобщо беше съставена от частици?

Въпросите, които си задавах в полусън, най-сетне секнаха, когато се блъснах в гърба на Коля, ударих си носа и извиках от изненада. Една дузина гласове ми изшъткаха да мълча. Присвих очи към неясните силуети пред себе си и видях, че всички са се събрали до една масивна канара, покрита със сняг. Вика вече беше успяла да се изкачи на върха на скалата; не знам как го беше направила в тъмното по заледените й страни.

— Изгарят селата — подвикна тя надолу към Корсаков.

В мига, в който го каза, аз усетих миризмата на дим във въздуха.

— Открили са труповете — каза Корсаков.

Германците бяха съобщили много ясно на цивилните граждани в окупираните територии каква политика ще провеждат по отношение на възмездието. Бяха закачили афиши по стените; бяха пуснали съобщения в излъчванията на руски език по техните радиостанции; бяха разпространили слуха с помощта на колаборационистите си — ако убиете един от нашите войници, ние ще убием трийсет руснаци. Издирването на партизани беше трудна работа, но да събереш голям брой старци, жени и деца беше лесно, дори сега, когато половината народ беше обърнат в бягство.

Дори Корсаков и хората му да се чувстваха виновни за това, че ударът им по-рано вечерта беше предизвикал масово убийство на невинни хора, те не го показваха по никакъв начин в разговора, който проведоха шепнешком помежду си. Врагът вече ни беше обявил тотална война в момента, в който беше нахлул в нашата страна. Те се бяха заклели, многократно и официално, да опожарят нашите градове и да поробят нашето население. И ние нямаше как да се сражаваме умерено с тях. Нямаше как да водим половинчати бойни действия срещу тотална война. Партизаните щяха да продължават да убиват нацисти; нацистите щяха да продължават масово да избиват невинни цивилни; и в крайна сметка фашистите щяха да си дадат сметка, че няма как да спечелят войната, дори ако убиват по трийсет цивилни за всеки от своите убити войници. Аритметиката беше брутална, но бруталната аритметика винаги работеше в полза на Русия.

Вика се спусна от върха на канарата. Корсаков отиде при нея, за да обсъдят положението. Докато минаваше покрай нас, той промърмори на Коля:

— Дотук беше с Новое Кошкино.

— Няма ли да ходим?

— Защо да го правим? Цялата идея беше да пристигнем преди изгрев-слънце и да отидем на лов за Айнзацгрупен. Но подушваш ли дима? Айнзацгрупен вече са излезли на лов за нас.

ПАРТИЗАНИТЕ ИМАХА СКРИВАЛИЩЕ НА няколко километра от брега на езерото Лагода — изоставена ловджийска колиба на един хълм, покрит с гъста борова гора. Най-сетне пристигнахме там един час преди да се зазори, когато небето търпеливо променяше цвета си от черно на сиво, а в проясняващия се въздух се сипеше лек сняг. Всички явно смятаха, че снегът е добра поличба, защото покрива следите ни и предвещава по-топъл ден.