Дэвид Бениофф - Градът на крадците

По пътя към колибата бяхме прекосили един хребет, от който се виждаше друго горящо село. Огънят гореше безшумно, а малките къщи се сриваха в пламъците, без да се оплакват, като вдигаха в небето дъжд от искри. Отдалеч това изглеждаше красиво и аз си помислих колко е странно, че насилието толкова често е приятно за окото, като гледката на трасиращи куршуми през нощта. Докато минавахме покрай селото, чухме изстрели на не повече от километър разстояние от нас — седем или осем автоматични оръжия, които стреляха едновременно. Всички знаехме какво означават тези изстрели и продължихме да крачим напред.

Ловджийската колиба изглеждаше така все едно беше скована от стари дъски с ръждясали пирони от човек, който няма никакъв дърводелски талант и никакви нерви за тази работа. Вратата висеше накриво на пантите. Нямаше прозорци, само една тръба на покрива, през която да излиза димът, а подът беше от отъпкана пръст. Миризмата на човешки изпражнения вътре беше почти непоносима. Стените бяха издрани все едно с нокти и аз се зачудих дали призраците на всички одрани белки и лисици все още не обитаваха това място, готови да одерат живи всички гости в мига, в който угаснат свещите.

Колкото и да беше студено навън, вътре не беше по-топло, а само не духаше вятър. Косаков избра един партизанин с по-малко късмет от останалите да поеме първата смяна, за да стои на пост. Партизанинът с униформата на финландски скиор свали раницата си и запали един малък импровизиран мангал от консервна кутия, като го напълни с подпалките, които бяха оставили в колибата предишния път. Когато огънят се разгоря, всички се събрахме колкото можем по-близо около него — тринайсет мъже и една жена, или ако трябваше да бъдем честни, дванайсет мъже, една жена и едно момче. За стотен път тази нощ се опитах да си представя как ще изглежда тя, ако свали мръсния си гащеризон, а бледата й мръсна кожа се опъне по синята паяжина на вените й. Дали имаше гърди или беше плоска като момче? Хълбоците й бяха тесни като моите, бях почти сигурен в това, но дори с остриганата коса и врата, покрит със засъхнала кал, в гордата извивка на плътната й долна устна имаше нещо неоспоримо женствено. Дали останалите мъже от отряда също я желаеха, или всички я виждаха така, както я виждаше Корсаков — като снайперист със страховит мерник, напълно лишен от пол? Те ли бяха идиоти или аз?

От вонята на лайна очите ми се насълзиха, но скоро пушекът от мангала я замаскира донякъде, а от огъня и телесната ни топлина в колибата стана почти уютно. В този момент вече можех да заспя навсякъде и след като си постлах моряшкото палто на баща ми и сгънах шала си, за да си направя възглавница, поне веднъж в живота си потънах в сън броени секунди след като бях отпуснал главата си върху нея.

Миг по-късно Коля ме сръчка в ребрата.

— Ей — прошепна той. — Буден ли си?

Продължих да стискам очи, като се надявах да ме остави на мира.

— Сърдиш ли ми се? — попита ме той.

Устата му беше точно до ухото ми, така че можеше да шепне директно в черепната ми кутия, без да притеснява останалите. Искаше ми се да го ударя, за да го накарам да млъкне, но не исках да ме удари в отговор.

— Не — казах аз. — Заспивай.

— Извинявай, че те излъгах. Въпреки че си мислех, че ще умрем, няма значение. Не биваше да го правя.

— Благодаря ти — казах му аз и се обърнах настрани, като се надявах да схване намека.

— Обаче заглавието ти харесва, нали? „Дворната хрътка“? Знаеш ли какво означава?

— Моля те… моля те, остави ме да спя.

— Извинявай. Заспивай, разбира се.

Следващите трийсет секунди изминаха в мълчание, но аз вече не можех да се отпусна, защото знаех, че той е съвсем буден, гледа в тавана и всеки момент ще ми зададе поредния си въпрос.

— Искаш да разбереш истината, нали? Защо не съм с моя батальон?

— Можеш да ми кажеш утре.

— Не бях виждал момиче от четири месеца. Топките ми дрънчаха като църковни камбани. Да не мислиш, че се шегувам? Аз не съм като теб. Нямам твоята дисциплина. Изчуках първото си момиче едва три дни след като свърших за пръв път. Бях на дванайсет години, нямах косми на топките, но го набутах на Клава Степанович в парното помещение — пльонк, пльонк, пльонк.

„Пльонк, пльонк, пльонк“?

— Все едно съм гладен, разбираш ли? Ако мине една седмица без това, не мога да се съсредоточа, мозъкът ми не работи, обикалям окопа и ми стърчи ей дотук.

Усещах горещия дъх на Коля в ухото си и се опитах да се извърна още повече, но всички бяхме натъпкани на земята като цигари в пакет.