Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Баща ми имаше много приятели, повечето от тях писатели, и те бяха избрали да се събират в нашия апартамент, защото майка ми готвеше много вкусно, а баща ми никога не гонеше никого. Майка ми се оплакваше, че работи в хотел „Интелектуалец“. Навсякъде вонеше на цигарен дим, а фасовете стърчаха от саксиите и плуваха в наполовина изпити чаши чай. Една вечер един експериментален драматург беше забил десетки фасове в бучки разтопен восък от свещи по масата в кухнята, които представляваха римските и картагенските военни части, за да представи двойната обходна маневра на Ханибал в битката при Кана. Майка ми мърмореше за шума, за счупените чаши и за петната от евтино украинско вино по килима, но аз знаех, че й харесва да посреща многобройните поети и романисти и обожава да поглъщат нейното специално задушено и да изпадат в екстаз от нейните, кексове. Когато беше млада, беше хубава жена и макар че самата тя не обичаше да флиртува, все пак й харесваше, когато хубави мъже флиртуват с нея. Седеше до баща ми на дивана и слушаше дебатите, речите и възраженията, като не казваше нищо, но чуваше всичко и пазеше собственото си мнение за обсъждането с баща ми, което щяха да проведат, след като и последният пияница с олюляване си тръгне от апартамента. Самата тя не беше писателка, но беше много добра читателка, със страстни и разнообразни вкусове и баща ми много вярваше на нейната преценка. Когато в нашия апартамент идваше някой от великите, някой като Манделщам или Чуковски, тя не ги посрещаше по-специално, но аз забелязвах, че ги наблюдава с повишено внимание и преценява как се държат с баща ми. В нейните представи литературната общност беше разделена на чинове също толкова точно, колкото армията — чиновете нямаха названия или пагони, но си бяха чинове и тя искаше да знае какво положение заемаше баща ми.

Понякога, след като бяха пресушени достатъчно бутилки вино, някой поет се изправяше, като се олюляваше леко, сякаш под напора на силен вятър, и рецитираше новото стихотворение, което е написал. Бях на осем години и тайно надничах във всекидневната от коридора, като знаех, че скоро ще ме хванат, и се надявах да ме хване баща ми (беше почти невъзможно да го разгневиш за разлика от майка ми, която не скъпеше твърдата си ръка по задните ми части), така че стихотворенията не ми говореха нищо. Повечето от поетите искаха да бъдат като Маяковски и макар че не можеха да се мерят с неговия талант, можеха да имитират неговата загадъчност, като крещяха стихове, които нямаха никакъв смисъл за едно осемгодишно момче и вероятно не говореха повече на никой друг в стаята. Но въпреки че стихотворенията не ме впечатляваха, поетите го правеха — тези огромни мъже с рунтавите им вежди, които винаги стискаха цигари между пръстите си, а дългите стъбла от пепел се натрошаваха и се сипеха по пода при всеки по-бурен жест. Понякога, макар и рядко, някоя жена също се изправяше срещу втренчените погледи на останалите — според майка ми дори Ахматова го беше направила веднъж, макар че аз не си спомнях да съм я виждал.

Понякога поетите четяха от надрасканите си бележки, друг път рецитираха по памет. Когато приключваха, всички лица наоколо им се струваха твърде много и те се протягаха към най-близката чаша с вино или водка — не само за подкрепата на питието, но и просто за да имат какво да правят с ръцете и очите си, докато очакват реакцията на публиката. Публиката им беше съставена от колеги, конкуренти и обичайната реакция беше сдържано одобрение, изразявано с кимване, усмивка или потупване по гърба. Веднъж или два пъти видях тези претръпнали литератори да избухват от въодушевление, толкова развълнувани от силата на творбата, че забравяха за професионалната си завист, провикваха се „Браво! Браво!“ и се нахвърляха върху зашеметения, щастлив поет, като го целуваха по бузите с лепкавите си влажни устни, рошеха му косата, повтаряха любимите си строфи и клатеха глави от възхищение.

Много по-често обаче реагираха с презрително мълчание, никой не искаше да погледне поета в очите и да изрази макар и престорен интерес към темата или да се прежали за някой половинчат комплимент по адрес на дръзката му метафора. Когато четенето се проваляше, поетът го разбираше веднага. Той изпиваше до дъно чашата си с алкохол, почервенял от срам, избърсваше устата си с ръкав и се затътряше към далечния край на стаята, за да разгледа с особено голям интерес библиотеката на баща ми — Балзак и Стендал, Йейтс и Бодлер. Скоро щеше да си тръгне сразен, но добрият вкус повеляваше да не го прави незабавно, защото това се смяташе за проява на жалка страхливост, и поетът беше принуден да издържи в агония още двайсет минути, докато всички останали старателно избягваха да споменават за неговото стихотворение, все едно беше брутална пръдня и всички бяха достатъчно възпитани да се преструват, че не са я забелязали. Най-сетне сразеният поет благодареше на майка ми за храната и гостоприемството, като се усмихваше, но не я поглеждаше в очите, и се измъкваше през вратата с ясното съзнание, че в мига, в който си тръгне, всички ще започнат да остроумничат по адрес на ужаса, който им беше представил — що за чудовищна бездарност, що за претенция и занаятчийство.