Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Изражението на Коля изобщо не се промени. Лицето му не признаваше нищо и не отричаше нищо.

— Но ти хареса, нали?

— Не е лошо. Току-що ли го измисли?

— През последните няколко часа. Знаеш ли какво ме вдъхнови? Онова стихотворение на баща ти. „Стар поет, някога прочут, седи сам в едно кафене“.

— Това беше другото нещо, по което те разкрих. Ти направо го окраде.

Той се разсмя и от устата му в мразовития въздух бликна голям облак пара.

— Говорим за литература. Не го наричаме кражба, а цитат. А първото изречение от романа? Хареса ли ти?

— Не си спомням какво беше първото изречение от романа.

— „В кланицата, където се целунахме за пръв път, още вонеше на кръвта на убитите агнета“.

— Малко мелодраматично, не мислиш ли?

— Какво лошо има в това да е драматично? Всички съвременни писатели са някакви такива плахи и стеснителни, но…

— Казах „мелодраматично“.

— …но ако темата изисква размах, трябва да се разглежда със замах.

— Значи през цялото това време… Защо просто не ми каза, че пишеш роман?

Коля се загледа в луната, която вече потъваше към върховете на боровете. Скоро щеше да залезе съвсем и щяхме да продължим в истински мрак, като се препъваме в корените и се подхлъзваме на черния лед.

— Истината е, че онази нощ, когато се запознахме, в затвора „Крести“… Аз си мислех, че на сутринта ще ни разстрелят. Имаше ли значение какво ти казвам? Говорех ти каквото ми хрумне.

— Ти ми каза, че няма да ни разстрелят!

— Е, защото ми се стори малко стреснат, затова. Но я си помисли малко: дезертьор и мародер? Мислиш ли, че имахме някакви шансове?

Следващото дърво, което си бях избрал за междинна станция, изглеждаше невъзможно далеч — един бор, очертан на фона на небето високо над братята си, като мълчалив страж, по-стар от всички останали около него. Едва си поемах дъх, докато Коля отпиваше чай от манерката си като любител на природата, който е излязъл на вечерна разходка. Дажбите в армията многократно превъзхождаха дажбите за цивилни — така си обяснявах неговата изключителна жизненост, като нарочно не обръщах внимание на факта, че през последните няколко дни бяхме яли едно и също.

— Ти ми каза, че си напуснал своята военна част, за да се подготвиш за защитата на дипломната си работа върху „Дворната хрътка“ на Ушаков — казах аз, като спирах след всяко изречение, за да си поема дъх. — А сега ми признаваш, че Ушаков не съществува и „Дворната хрътка“ не е написана.

— Но ще бъде. Ако доживея дотогава.

— Тогава защо си напуснал своята военна част?

— Сложно е да се обясни.

— Вие двамата ще се чукате ли в храстите или какво?

Двамата с Коля се завъртяхме. Вика се беше промъкнала безшумно зад нас — толкова близо, че можех да протегна ръка и да я докосна по бузата. Тя ни гледаше втренчено и презрително, с непоносимо отвращение, че е принудена да се движи в компанията на такива жалки войници.

— Каза ви се да ходите един след друг, на девет крачки разстояние.

Гласът й беше много нисък за толкова дребно момиче и дрезгав, все едно миналата седмица беше боледувала и ларинксът й все още не се беше възстановил напълно. Беше опитна в говоренето шепнешком — изговаряше всяка дума толкова ясно, че разбирахме всичко, но толкова тихо, че ако някой стоеше на пет метра от нас, нямаше да чуе нищо.

— Разхождате се като педали и си говорите за книги. Не разбирате ли, че на два километра оттук има германски лагери? Ако искате да свършите в някой изкоп заедно с всички комунисти и евреи, това си е ваша работа, но аз възнамерявам догодина да видя Берлин.

— Той е евреин — каза Коля и ме сръчка с палец, без да обръща внимание на ядосания ми поглед.

— Така ли? Значи си първият глупав евреин, когото съм виждала. Или кръгом и марш обратно в Питер, или си затваряте плювалниците и спазвате нашите правила. Неслучайно не сме загубили нито един човек през последните два месеца. Хайде, тръгвайте.

Тя сложи по една ръка на гърбовете ни и ни блъсна напред, така че се върнахме по местата си в колоната, на девет крачки разстояние един от друг, като млъкнахме от срам.

Замислих се за несъществуващия писател Ушаков и неговия несъществуващ шедьовър „Дворната хрътка“. По някаква причина не се ядосвах на Коля, че ме е излъгал. Беше необичайна, но безобидна лъжа и колкото повече вървях, толкова по-добре разбирах мотивите му. Коля изглеждаше безстрашен, но във всеки от нас се крие някакъв страх; страхът е част от нашето наследство. Все пак сме потомци на кротките малки земеровки, които са се свивали в сенките, докато покрай тях с гръм и трясък са минавали огромни чудовища. Коля не се притесняваше от канибали и нацисти, но се страхуваше да не се изложи — страхуваше се някой непознат да не се присмее на редовете, които е написал.