Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Лара изглеждаше притеснена, когато видя снайперистката да й се усмихва, застанала над нея. Тя се заслуша в това, което й казваше Вика, като бършеше пепелта от ръцете си. Не чух какво си казаха, но видях Лара да кима утвърдително и от жестовете й разбрах, че показва на Вика откъде да мине, за да стигне донякъде.

Коля влезе в стаята заедно с Корсаков. И двамата държаха по една чаша водка и се смееха на някаква шега — вече бяха станали най-добри приятели, а предишната им враждебност беше забравена. Не бях очаквал нищо по-малко от това — Коля беше безкрайно убедителен, особено когато трябваше да представи себе си. Той се приближи до дивана с тапицерия от конски косъм и с въздишка се отпусна до мен, като ме плесна по коляното и пресуши остатъка от водката си.

— Наяде ли се? — попита ме той. — Време е да тръгваме.

— Да тръгваме? Мислех си, че тази нощ ще спим тук.

Престрелката ме беше превъзбудила, но след като беше минало известно време, през което около главата ми не летяха куршуми, бях започнал да усещам как изтощението се процеждаше обратно в костите ми. Цял ден бяхме газили през снега, а аз не бях спал от нощта в апартамента на Соня.

— Хайде, помисли малко. Какво ще стане според теб, когато онези фрицове навън не се приберат от среднощното си празненство? Колко време ще мине, преди да изпратят един взвод, който да провери къде са се изгубили техните оберлойтнанти?

Вика вече беше получила от Лара това, което й трябваше. Сега тихо говореше с Корсаков в ъгъла — двамата стояха един до друг, осветени от танцуващите пламъци в камината, широкоплещестият брадясал командир на партизаните и неговата малка убийца.

Останалите партизани започнаха да се оправят, да навличат сухите си чорапи и плъстените ботуши, да обръщат последна чаша водка преди дългия поход, който ги очакваше. Момичетата от къщата бяха потънали в задните стаички — сигурно събираха всичко, което можеха да носят, и решаваха накъде да продължат.

— Можем да вземем колите на германците — казах аз, вдъхновен от собствената си идея. — Да оставим момичетата в Питер и…

Както повечето идеи, които смятах за вдъхновяващи, и тази вече не ми се струваше толкова блестяща още преди да стигна до края на второто изречение.

— Да подкараме немски военни джипове към Ленинград — каза Коля. — Да, това е умно. И след като собствената ни армия ни издуха от пътя, някакъв селски казак ще издърпа димящите ни трупове от взривените коли и ще си каже: „Ха! Тези германци са същите като нас!“ Не, лъвче мое, все още няма да се връщаме в Питер. Имаме работа в Новое Кошкино.

ДВАЙСЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО ОТНОВО газехме през снега, а споменът за топлата къща вече избледняваше в паметта ми. От двете ни страни се издигаха могъщи борове, докато вървяхме един след друг, на девет крачки разстояние от човек до човек, според изричната заповед на Корсаков. Не разбирах какъв е тактическият смисъл от тази формация, но не се съмнявах, че тези хора бяха майстори на засадите и знаеха какво правят. Коля вървеше пред мен и когато навеждах глава, виждах единствено долния край на палтото му и черните му кожени ботуши. Останалите хора в нашия малък керван бяха като фантоми, невидими и нечути, освен когато някой настъпваше суха клонка или отваряше скърцащата капачка на манерката си, за да отпие глътка от все още горещия чай.

Никога не бях вярвал във всеизвестната истина, че войниците се научават да спят, докато вървят, но докато крачехме на изток, унасян от ритъма на ботушите ни, които се вдигаха над снега и отново се спускаха в него, аз от време на време изпадах от ръба на будното състояние. Дори студът не можеше да ме накара да остана буден. Новое Кошкино беше само на няколко километра от къщата, ако се върви по пътя, но ние се движехме далеч от всякакви пътища, като заобикаляхме германски лагери, в които двамата с Коля със сигурност щяхме да се натресем, ако не бяхме с придружителите си. Корсаков беше казал, че пътят ще ни отнеме четири часа; още преди да изтече първият от тях, аз вече се чувствах така, все едно някой беше налял гъст сироп през дупка, отворена в черепа ми. Всичко, което правех, се случваше бавно. Ако исках да се почеша по носа, осъзнавах командата на мозъка и неохотното подчинение на ръката си, дългото пътешествие на ръката към лицето, издирването на носа (който при обичайни обстоятелства не беше трудна мишена и накрая благодарното завръщане на ръката в уютната й малка пещера в дълбините на моряшкото палто на баща ми.