Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Дори да се обиди от думите на партизанина, Галина не го показа с нищо. Тя наля водка на всички останали мъже в стаята и те вежливо кимнаха в знак на благодарност.

След още една минута, в която разсъждавах за вероятността да бъда подложен на сурово унижение, аз се изправих, отидох до дивана с тапицерия от конски косъм и седнах на ръба, близо до краката на Вика в сивите им вълнени чорапи. Брадата на дивата коза висеше точно над главата ми.

Вдигнах очи към нея, после отново погледнах към Вика. Тя ме гледаше право в очите и чакаше да чуе абсурдното нещо, което щеше да излезе от устата ми.

— Ловец ли беше баща ти? — попитах аз.

Това беше въпросът, който бях успял да измисля, докато седях в другия край на стаята. В момента, в който го казах, веднага се зачудих защо бях решил, че това е добър начин да започна разговор с нея. Бях чел някаква статия за снайперистите — нещо за това как Сидоренко стрелял по катерици още когато бил малко момче.

— Какво?

— Баща ти… мислех си, че така си се научила да стреляш.

Не можех да определя дали нещото в сините й очи беше скука или отвращение. Отблизо, на светлината на газените лампи и огъня от камината, забелязах по челото й многобройни червени пъпчици.

— Не. Не беше ловец.

— Предполагам, че много снайперисти започват като ловци… Във всеки случай веднъж прочетох нещо за това.

Тя вече не ме гледаше, а отново се беше заела да изучава дивата коза. Бях по-малко интересен за нея, отколкото препарираното животно. Останалите партизани ме гледаха, сбутваха се един друг с лакти и се подсмихваха, навеждаха се да си прошепнат нещо на ухото и тихо се смееха.

— Откъде взе тази германска карабина? — попитах аз малко отчаяно, като картоиграч, който продължава да залага, макар че му се падат все по-лоши карти.

— От един германец.

— Аз имам германски нож.

Вдигнах крачола на панталона си, извадих ножа от калъфа и го завъртях в ръка, така че добрата стомана да улови светлината. Ножът я заинтригува. Тя протегна ръка и аз й го подадох. Тя опита ръба на острието на ръката си.

— Толкова е остър, че можеш да се обръснеш с него — казах аз. — Не че ти имаш нужда да… Имам предвид…

— Откъде го взе?

— От един германец.

Тя се усмихна и аз изпитах голяма гордост от собствения си отговор, все едно бях казал нещо страшно умно, подобаващо на нейната мрачна лаконичност.

— А откъде намери германеца?

— Беше парашутист, който умря в Ленинград.

Надявах се това да е достатъчно мъгляво казано, за да може да си помисли, че аз съм го убил.

— Вече се спускат в Ленинград? Значи десантът е започнал?

— Беше изолирана атака. Предполагам, че само няколко командоси са успели да стигнат до града. Фрицовете останаха неприятно изненадани.

Реших, че това звучи достатъчно небрежно — все едно бях един от онези убийци, които нехайно споменават за враговете, които са изпратили на онзи свят.

— Сам ли го уби?

Отворих уста, напълно готов да излъжа, но видях как ме гледаше тя, а устните й бяха извити в онази усмивка, която едновременно ме вбесяваше със снизходителността си и ме караше да поискам да я целуна…

— Студът го уби. Аз просто го видях къде падна.

Тя кимна и ми върна ножа, като протегна ръце над главата си и се прозина широко, без да си прави труда да закрие устата си. Зъбите й приличаха на млечни — много малки и не съвсем равни. Изглеждаше доволна, все едно току-що се беше нахранила с девет ястия, сервирани с най-отбрани вина, макар че не бях видял да слага нищо друго в устата си освен една черна репичка.

— Студът е най-старото оръжие на Майка Русия — добавих аз.

Някакъв генерал беше изтърсил тази реплика по радиото, но веднага ми се прииска да можех да я върна. Може и да беше вярно, но поне от няколко седмици вече беше пропагандно клише. Дори само от фразата „Майка Русия" вече звучах като някакво глупаво ухилено пионерче, което марширува в парка с бялата си риза и червената си връзка и пее „Малкият барабанчик“.

— Аз също имам нож — каза тя, като измъкна една кама с брезова дръжка от калъфа на колана си и ми я подаде с дръжката напред.

Завъртях тънкото острие в ръката си. Стоманата беше нашарена с тънки линии, като вълнички в неспокойна вода.

— Изглежда малко паянтов.

— He е — тя се наведе към мен, за да прокара върха на показалеца си по шарките на острието. — Това е дамаска стомана.

Сега беше толкова близо, че можех да разгледам извивките на ухото й или пък бръчките, които набраздяваха гладкото й чело, когато повдигаше вежди. В сплъстената й коса бяха заседнали няколко борови иглички и аз едва се сдържах да не ги извадя оттам.