Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Коля се подчини и партизаните се показаха от скривалищата си, като излизаха зад балите сено, прехвърляха се през ниските каменни огради между нивите и газеха през снега по края на гората. Бяха десетина мъже с дълги палта и карабини в ръцете си, а дъхът им се кълбеше над главите, докато се приближаваха от всички страни към къщата.

Повечето приличаха на селяни, нахлупили кожени калпаци до веждите си, с широки недружелюбни лица. Нямаха обща униформа. Някои бяха с кожени ботуши от Червената армия, други със сиви плъстени ботуши; палтата на някои бяха кафеникави, а на други сиви. Един беше с нещо, което приличаше на бялата зимна униформа на скиор от финландската армия. Най-отпред беше мъжът, който явно им беше командир — челюстта му беше потъмняла от едноседмична брада, а на рамото му висеше стара ловджийска пушка. По-късно вечерта научихме, че се казва Корсаков. Дори да имаше лично и бащино име, така и не ги чухме. И без това Корсаков сигурно не беше истинското му име — партизаните бяха прочути с параноята си по отношение на своята самоличност, която беше съвсем оправдана. Айнзацгрупен отговаряха на местната съпротива с публични екзекуции на близките на борците от съпротивата.

Корсаков и двама от неговите другари се приближиха към нас, докато останалите партизани се заеха да претърсват мъртвите германци, да прибират пистолетите и амунициите им, както и писмата, манерките и ръчните им часовници. Мъжът с бялата скиорска униформа приклекна до едно от телата и се опита да свали златната венчална халка от безименния пръст на трупа. Халката не искаше да се измъкне, така че партизанинът пъхна пръста му в устата си. После забеляза, че го гледам, намигна ми, измъкна навлажнения пръст от устата си и свали пръстена от него.

— Не гледай тях — каза ми Корсаков, когато видя, че наблюдавам хората му. — Гледай мен. Какво правите тук вие двамата?

— Дошли са да организират партизаните — каза Нина.

Двете с Лара бяха излезли от къщата боси, скръстили ръце, за да се предпазят от студа, а вятърът рошеше косите им.

— О, така ли? Не изглеждаме ли достатъчно организирани?

— Те са приятели. Щяха да убият германците, ако не се бяхте появили вие.

— Наистина ли? Колко мило от тяхна страна.

Той се извърна от нея и подвикна на партизаните, които претърсваха мъртъвците в колата.

— Какво имаме?

— Дребни риби — провикна се в отговор един брадат партизанин, като вдигна в ръката си пагоните, които беше откъснал от униформата на офицера. — Лойтнанти и оберлойтнанти.

Корсаков сви рамене и отново се обърна към Нина, като оглеждаше бледите й прасци и извивката на хълбоците й под нощницата.

— Прибери се вътре — каза той. — Облечи си нещо. Германците са мъртви; можеш да престанеш да бъдеш курва.

— Не ме наричай така.

— Ще те наричам както си искам. Прибери се вътре.

Лара хвана Нина за ръката и я задърпа обратно към къщата. Коля ги проследи с поглед и се обърна към командира на партизаните.

— Говориш грубо, другарю.

— Не съм ти другар. И ако не бях аз, в тях вече щяха да са натъпкани германски курове.

— Въпреки това…

— Затваряй си устата. Носиш военна униформа, но не си от армията. Дезертьор ли си?

— Тук сме по заповед. Нося документи в палтото си, което остана в къщата.

— Всички колаборационисти, които съм срещал, носят някакви документи.

— Имам писмо от полковник Гречко от НКВД, което ни дава право да дойдем тук.

Корсаков се ухили и се обърна към хората си.

— А полковник Гречко има някаква власт тук, така ли? Много ги обичам тези милиционери от града, когато тръгнат да ни дават заповеди.

Единият от мъжете, които стояха до него — висок кльощав тип с близко разположени очи, — се разсмя шумно и ни показа лошите си зъби. Другият мъж не се разсмя. Беше със зимен камуфлажен гащеризон, нашарен с кафяви и бели петна, като оптическа илюзия за паднали листа. Очите му надничаха изпод ръба на кепето му от заешка кожа. Беше дребен, по-дребен от мен, и млад — по розовите му бузи нямаше и следа от набола четина. Освен това имаше много изящни черти на лицето и плътни устни, които се извиха в подигравателна усмивка, когато отвърна на погледа ми.

— Нещо странно ли виждаш? — попита ме той и аз осъзнах, че това изобщо не беше мъж.

— Ти си момиче! — избърбори Коля, като се вторачи в нея.

Почувствах се глупаво — и за двама ни.

— Не се чудете толкова — каза Корсаков. — Тя е най-добрият ни стрелец. Нали видяхте онези фрицове, които са останали само с половината си глава? Това е нейна работа.