Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Чакай — казах му аз.

Двамата останахме съвсем неподвижни в продължение на няколко секунди.

— Навън е тихо — казах аз.

Престрелката изведнъж беше свършила. Двигателят на колата продължаваше да ръмжи, но не чувах гумите по снега. Гласовете на германците бяха замлъкнали също толкова внезапно, колкото куршумите. Коля ми хвърли един поглед и бавно отвори вратата, колкото да надникне навън. Луната беше високо в небето и ясно осветяваше бруталната гледка: навсякъде наоколо в снега по очи бяха проснати офицери от Айнзацгрупен с бели анораци, а по неразчистената алея към къщата бавно се движеше един военен джип с простреляни прозорци и от двигателя му се кълбеше дим. Мъртвецът на мястото на шофьора беше увиснал наполовина навън през прозореца и продължаваше да стиска картечния си пистолет. Вторият джип, паркиран накриво до къщата, така и не беше успял да потегли. По средата на пътя между него и къщата лежаха двама германци, а от черепите им в снега се изливаше някаква тъмна каша. Едва бях успял да забележа колко прецизни са били изстрелите, с какво върховно умение беше стрелял снайперистът, когато между главата на Коля и моята прелетя нов куршум, като звънеше във въздуха като дръпната струна.

И двамата се претърколихме назад и Коля затръшна вратата с петата на ботуша си. Той вдигна ръце до устата си и се провикна през строшения прозорец до вратата:

— Ние сме руснаци! Ей! Ей! Руснаци сме!

За няколко секунди настъпи тишина, после отдалеч му отговори един глас:

— На мен ми приличате на шибани фрицове!

Коля се разсмя и в радостта си ме удари с юмрук по рамото.

— Казвам се Николай Александрович Власов! — провикна се той към прозореца. — Живея на проспект „Енгелс“!

— Много оригинално име! Всеки нацист, който е учил руски няколко години, може да го измисли!

— Проспект „Енгелс“! — провикна се друг глас. — Във всеки шибан град в тази страна има проспект „Енгелс“!

Коля продължаваше да се смее, сграбчи ме за палтото и ме разтърси — нямаше никаква причина да го прави освен тази, че адреналинът бушуваше в кръвта му, беше жив и щастлив и изпитваше нужда да разтърси нещо. Той пропълзя по-близо до строшения прозорец, като заобикаляше парчетата стъкло по пода.

— Путката на майка ти има необичайна цилиндрична форма! — провикна се той. — Но макар че дразни обонянието ми, с въодушевление лижа срамните й устни всеки път, когато настоява за това!

След това изречение настъпи много дълга тишина, но Коля не изглеждаше разтревожен. Кикотеше се на собствената си шега и ми намигаше като ветеран от Руско-турската война, който разменя пиперливи обиди със старите си бойни другари в градската баня.

— Какво ще кажете за това, а? — добави той, като викаше колкото му глас държи. — Пак ли смятате, че всеки, който е учил руски няколко години, може да го измисли?

— За майката на кого от нас говориш по-точно? — каза гласът, като вече идваше по-отблизо.

— Не на този, който стреля толкова добре. Един от вас е истински гений с карабината.

— Имаш ли пистолет? — попита гласът отвън.

— Да, „Токарев“.

— А малкият ти приятел?

— Само нож.

— И двамата излезте навън. Горе ръцете, иначе моят човек ще ви простреля право в миниатюрните топки.

По време на този разговор Лара и Нина бяха пропълзели в антрето, а по нощниците им като пайети се бяха закачили парченца стъкло от натрошените прозорци.

— Убиха ли ги? — прошепна Нина.

— И шестимата — казах й аз.

Мислех си, че момичетата ще останат доволни, но когато чуха тази новина, те се спогледаха разтревожено. Това беше краят на живота, който бяха водили през последните няколко месеца. Сега трябваше да бягат, без да знаят къде ще намерят нещо за ядене или покрив над главата си. Милиони руснаци можеха да кажат същото за себе си, но за момичетата беше по-лошо. Ако германците отново ги заловят, щяха да понесат още по-сурово наказание от Зоя.

Коля се протегна към дръжката на вратата, но Лара сложи ръка на крака му, за да го спре.

— Недей — каза му тя. — Няма да ти повярват.

— Защо да не ми повярват? Аз съм войник от Червената армия.

— Да, но те не са. На трийсет километра наоколо няма части на Червената армия. Ще решат, че си дезертьор.

Той се усмихна и отпусна собствената си ръка върху нейната.

— На дезертьор ли ти приличам? Не се тревожи. Имам документи.

Лара не се впечатляваше от документи. Когато Коля отново се протегна към дръжката на вратата, тя пропълзя до строшения прозорец.