Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Да. Горкият човек. Добре де, забрави за тухлите. Обещавам ти, че няма да умрем тук, лъвче. Ще убием няколко нацисти и ще намерим онези яйца. Аз имам малко циганска кръв; мога да гледам в бъдещето.

— Нямаш никаква циганска кръв.

— И ще настоявам полковникът да ни покани на сватбата на дъщеря си.

— Ха. Значи наистина си влюбен в нея.

— Точно така. Вярвам, че наистина съм влюбен в това момиче. Твърде е вероятно тя да е истинска кучка и идиотка, но аз я обичам. Искам да се оженя за нея и няма нужда изобщо да си отваря устата. Няма нужда да ми готви; няма нужда да ми ражда деца. Само да кара гола кънки по Нева, това искам. И да прави пируети над устата ми.

В продължение на няколко секунди това ми помогна да забравя за страха, но той не ме оставяше за дълго. Не си спомнях за ден, в който да не съм изпитвал страх, но тази нощ ме връхлетя по-силен от всякога. Ужасяваха ме толкова много различни вероятности. Имаше вероятност да се посрамя, като отново се скрия по-далеч от опасността, докато Коля се сражава с германците — но този път бях сигурен, че ще умре. Имаше вероятност да ми причинят болка — да понеса мъчението, което беше понесла Зоя, докато зъбците на триона се впиват в кожата ми, в мускулите и костите. А освен това имаше и отлична вероятност да умра. Никога не съм разбирал хората, които казват, че най-големият им страх е да говорят пред публика, или от паяци, или нещо също толкова дребно. Как е възможно човек да се страхува повече от нещо друго, отколкото от смъртта?

Във всичко друго има шанс за спасение: дори един напълно парализиран човек може да чете Дикенс; дори един напълно умопобъркан може да се радва на моменти на абсурдно, прекрасно прояснение.

Пружините на леглото над мен изскърцаха, аз вдигнах поглед и видях Коля, който се беше надвесил от ръба на матрака и ме гледаше наобратно, а русата му коса висеше на мръсни кичури. Изглеждаше притеснен за мен и изведнъж ми се прииска да заплача. Последният човек на света, който знаеше колко ме е страх; единственият човек, който все още знаеше, че съм жив, но тази нощ мога да умра, беше един нафукан дезертьор, с когото се бях запознал преди три нощи, един непознат, един син на казаци, и той беше последният ми приятел.

— Това ще те развесели — каза ми той и подхвърли едно тесте карти в скута ми.

Приличаха на обикновени карти за игра, докато не ги обърнах от другата страна. На всяка от тях имаше фотография на различна жена — някои бяха голи, други носеха жартиери или дантелени корсети, тежките им гърди преливаха от шепите им, а устните им бяха полуотворени пред обектива.

— Мислех си, че трябва да те бия на шах, за да ги получа.

— По-леко с тях, по-леко. Внимавай да не ги намачкаш. Докарани са чак от Марсилия.

Той ме загледа, докато прехвърлях голите снимки в ръцете си, като се усмихваше, когато забелязваше по-продължителния ми поглед към някоя от тях.

— А какво ще кажеш за момичетата тук, а? Четири красавици. Нали си даваш сметка, че след тази нощ ще бъдем герои? Всичките ще си паднат по нас. Коя си избираш?

— След тази нощ ще бъдем мъртви.

— Наистина, приятелю, наистина трябва да спреш да говориш така.

— Май ми харесва онази дребната с пълничките ръце.

— Галина? Добре. На мен ми прилича на теленце, но добре, разбирам те.

Той замълча за момент, докато аз разглеждах снимката на една жена, гола до кръста, с бричове за езда и камшик в ръка.

— Слушай, Лев, трябва да ми обещаеш, че след като всичко тази нощ свърши, ще говориш с твоето теленце. Недей да бягаш като срамежливо момче, каквото си. Говоря ти съвсем сериозно. Тя те харесва. Видях, че те гледаше.

Бях съвсем сигурен, че Галина не ме е гледала. Гледаше Коля, както и всички останали, и той го знаеше много добре.

— Какво стана с пресметнатото пренебрежение? Нали каза, че според „Дворната хрътка“ тайната към сърцето на всяка жена е…

— Има разлика между това да омагьосаш една жена и това да не й обръщаш внимание. Жената се омагьосва с тайнственост. Тя иска да отидеш при нея, но ти кръжиш. Точно както в секса. Аматьорите си свалят гащите и го забиват в жената все едно е харпун. Но мъжът, който има истински талант, знае за какво става въпрос. Става въпрос за игра, за кръжене, за приближаване и отдалечаване.

— Тази е хубава — казах аз и вдигнах една карта.

На снимката се виждаше жена в поза на тореадор, с червена мантия в ръцете си, която не носеше нищо друго освен матадорска шапка.

— Тази ми е любимата. Когато бях на твоите години, сигурно съм напълнил двайсет чорапа, докато съм я гледал.