Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Нина погледна към другите момичета, но никоя от тях не отвърна на погледа й. Галина чоплеше някаква невидима коричка на ръката си. Една от цепениците в огъня се катурна от желязната решетка и Лара взе ръжена, за да я натика обратно в дъното на камината. Олеся, която беше вързала косата си на две опашки, не беше казала нито дума, откакто бяхме влезли в къщата. Така и не разбрах дали беше срамежлива, няма по рождение, или някой от Айнзацгрупен й беше отрязал езика. Тя събра празните ни чинии и чашите от чая и ги изнесе навън.

— Зависи от вечерта — отговори най-сетне Нина.

Говореше небрежно все едно ставаше дума за игра на карти.

— Понякога не идва никой. Понякога са двама, понякога четирима. Понякога и повече.

— С кола ли идват?

— Да, да, разбира се.

— И остават през цялата нощ?

— Понякога. Обикновено не.

— И никога не идват през деня?

— Само един или два пъти.

— В такъв случай, прощавайте за въпроса, но какво ви спира да не си тръгнете?

— Мислиш ли, че е толкова лесно? — попита го Нина, раздразнена както от въпроса, така и от онова, което се подразбираше от него.

— Не казвам, че е лесно — отговори Коля. — Но двамата с Лев тръгнахме от Питер призори и ето че вече сме тук.

— Тези германци, с които воювате и които вече са превзели половината ни страна — мислиш ли, че са глупави? Мислиш ли, че щяха да ни оставят тук сами, ако можехме просто да отворим вратата и да отидем пеша до Питер?

— Но защо не? Защо да не можете?

Виждах какво причиняваха неговите въпроси на момичетата — разгневеният поглед на Нина и засраменият поглед на Нина, сведен към меките й бели ръце. Познавах Коля едва от няколко дни, но вярвах, че той наистина беше любопитен да узнае отговора, а не искаше да тормози момичетата с този разпит. Но въпреки това ми се искаше да беше млъкнал.

— Кажи им за Зоя — каза Лара.

Нина сякаш се ядоса от това предложение. Сви рамене и не каза нищо.

— Те си мислят, че сме страхливи — добави Лара.

— Не ме интересува какво си мислят — каза Нина.

— Добре, тогава аз ще им кажа. Тук имаше още едно момиче, Зоя.

Галина се изправи, приглади нощницата си и излезе от голямата стая. Лара не й обърна внимание.

— Германците я обожаваха. За всеки мъж, който идваше заради мен, заради нея идваха шестима.

Безцеремонният начин, по който го разказваше Лара, караше всички ни да се чувстваме неудобно. Нина очевидно искаше да излезе от стаята, както другите момичета, но остана на мястото си, а очите й се стрелкаха насам-натам — навсякъде, но не и към Коля и мен.

— Беше на четиринайсет. И майка й, и баща й бяха членове на Партията. Не знам с какво точно се занимаваха, но предполагам, че е било нещо важно. Айнзацгрупен ги намериха и ги застреляха направо на улицата. После обесиха труповете на една улична лампа, така че всички в града да видят какво се случва с комунистите. Докараха Зоя тук по същото време като нас, в края на ноември. Преди това имаше други момичета. След няколко месеца им омръзваме, нали разбирате.

Но Зоя им беше любимка. Беше толкова мъничка и толкова се страхуваше от тях. Според мен точно това им харесваше. Всички й казваха: „Не се тревожи, няма да ти направя нищо лошо, ще те пазя от другите“, такива неща. Но тя беше видяла майка си и баща си, обесени на уличната лампа. Всеки от тези мъже, които я пипаха, можеше да е онзи, който беше застрелял майка й и баща й или да беше заповядал да ги застрелят.

— Всяка от нас си има история — обади се Нина. — Но тя изпадна в паника.

— Да, тя изпадна в паника. Беше само на четиринайсет; изпадна в паника. При теб е различно; ти имаш сестра си. Ти не си сама.

— Тя имаше нас.

— Не — каза Лара. — Не е същото. Всяка нощ, след като си тръгнат, тя плачеше. Имам предвид с часове, докато заспи, а понякога изобщо не заспиваше. През първата седмица се опитвахме да й помагаме. Седяхме при нея, държахме я за ръката, разказвахме й всякакви неща само и само да спре да плаче. Но беше невъзможно. Опитвали ли сте се да успокоите бебе, което има температура? Пробвате всичко: държите го на ръце, люлеете го, пеете му, давате му нещо хладно за пиене; но няма значение, нищо не върши работа. Тя не спираше да плаче. И след една такава седмица вече не ни беше жал за нея. Започнахме да се ядосваме. Нина е права: всяка от нас си има история. Всяка от нас е загубила близки. Нито една от нас не можеше да спи, докато Зоя плачеше. На втората седмица, през която беше тук, спряхме да й обръщаме внимание. Ако тя беше в едната стая, ние отивахме в другата. Тя знаеше, че й се сърдим — не каза нищо, но знаеше. И спря да плаче. Все едно изведнъж беше решила, че стига толкова. През следващите три дни си мълча, вече не плачеше и не говореше с никого. А на четвъртата сутрин беше изчезнала. Дори не бяхме разбрали за това, докато не пристигнаха офицерите. Влязоха с танцова стъпка, пияни, като пееха нейното име. Мисля, че се обзалагаха и който победи, получаваше Зоя пръв. Водеха си приятели от други части, за да я видят, снимаха я. Но вече я нямаше и те, разбира се, не ни повярваха. Казахме им, че нямаме представа къде е, но и аз да бях, нямаше да повярвам. Надявам се, че щяхме да ги излъжем, ако знаехме. Надявам се, че щяхме да го направим заради нея. Но не съм сигурна.