Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Баща ми щеше да разбере какво се случваше в тази къща в мига, в който погледне през прозореца, дори все още да беше на седемнайсет години. Затова се почувствах като истински идиот, когато най-сетне разбрах защо бяха тук тези момичета, кой ги хранеше и се грижеше да имат достатъчно дърва за огрев под стряхата.

Русото момиче се вторачи в Коля, ноздрите й се разшириха, а кожата й под луничките поруменя.

— Ти… — каза тя и за известно време не можа да продължи, защото гневът й беше твърде силен, за да се облече в думи. — Ти идваш тук и ни обвиняваш? Героят от Червената армия? Къде бяхте и ти, и армията ти? Германците дойдоха и изгориха всичко до основи — къде беше твоята армия? Застреляха малките ми братчета, баща ми, дядо ми, всеки мъж в селото, докато вие сте се крили някъде… А сега идваш и ме заплашваш с пистолет?

— Никого не заплашвам — каза Коля.

Беше необичайно кротка реплика за него и аз разбрах, че вече е изгубил това сражение.

— Ще направя всичко, за да защитя сестра си — продължи момичето, като кимна към пълничката брюнетка. — Абсолютно всичко. Вие трябваше да ни пазите. Славната Червена армия, защитницата на народа! Къде бяхте тогава, а?

— Сражавахме се с тях…

— Никого не можете да защитите. Вие ни изоставихте. Ако не живеем в големия град, не сме важни, така ли? Да оставим селяните на тях! Така ли беше?

— Половината момчета от моята част загинаха, докато се сражаваха за…

— Половината? Ако аз бях генерал, всичките ми войници щяха да загинат, преди да пуснем и един нацист да влезе в нашата страна!

— Е — каза Коля и в продължение на няколко секунди не добави нищо повече.

Най-сетне прибра пистолета в джоба си и каза:

— Радвам се, че не си генерал.

ВЪПРЕКИ ТРУДНОТО НАЧАЛО НЕ ни трябваше много време да се сдобрим с момичетата. И те имаха нужда от нас, както ние от тях.

От два месеца не бяха разговаряли с други руснаци, нямаха радио и изгаряха от желание да чуят новини за войната. Когато разбраха за победите край Москва, Галина — младата брюнетка — се усмихна на сестра си, Нина, и кимна, все едно беше предвиждала точно това. Момичетата ни разпитваха за Ленинград, но не се интересуваха колко души са загинали през декември или по колко хляб се полагаше на човек на месец. Малките селца, в които бяха родени, бяха пострадали още повече от Питер, така че разказите за страданието на непокорния град само ги отегчаваха. Вместо това искаха да знаят дали Зимният дворец все още е невредим (беше), дали са преместили статуята на Медния ездач (не бяха) и дали някакъв определен магазин на „Невски проспект“ който очевидно беше прочут с това, че в него се продаваха най-хубавите обувки в Русия, беше оцелял в обсадата (нито аз, нито Коля знаехме или ни пукаше за това).

Не им задавахме твърде много въпроси. Знаехме каква е тяхната история, дори без да разпитваме за подробностите. Мъжете от техните градчета бяха избити. Много от младите жени бяха изпратени на запад, за да работят като робини в германските фабрики. Други бяха избягали на изток и бяха изминали пеша стотици километри, с бебетата и семейните икони на ръце, с надеждата да се движат по-бързо от Вермахта. Но на най-хубавите момичета не беше разрешено да заминат със сестрите си на запад или на изток.

Те бяха запазени за наслада на нашествениците.

Всички седяхме на пода до камината. Чорапите и ръкавиците ни бяха подредени върху нея, за да се стоплят и изсушат. В замяна на информацията момичетата ни наляха чаши горещ чай и ни дадоха филии черен хляб и два печени картофа. Картофите бяха разрязани наполовина. Коля отхапа от своя картоф и ме погледна. Аз също отхапах и погледнах към Галина, с нейното кръгло мило лице и пълните й ръчички. Тя беше седнала с гръб към каменния ръб на камината, пъхнала ръце под голите си крака.

— Това масло ли е? — попитах аз.

Тя кимна. Картофите имаха вкус на истински картофи, а не на прерасналите, сбръчкани, горчиви бучки, които дъвчехме в Питер. На пазара „Сенной“ един такъв картоф с масло и сол се разменяше за три ръчни гранати или чифт подплатени кожени ботуши.

— Носят ли понякога яйца? — попита Коля.

— Веднъж — отговори Галина. — Направихме ги на омлет.

Коля се опита да улови погледа ми, но аз не се интересувах от нищо друго освен от картофа с масло в ръцете ми.

— Имат база наблизо, така ли?

— Офицерите са настанени в една къща до езерото — отговори Лара.

Лара беше момичето, което приличаше на чеченка, но всъщност се оказа половин испанка.