Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Защото не исках да изпаднеш в паника.

Беше твърде тъмно, за да различа изражението на тъпото му казашко лице.

— Ти ми каза, че Мга е на линията за Москва.

— Така е.

— Ти ми каза, че трябва само да следваме линията за Москва и ще стигнем до Мга.

— Да, точно така.

— Тогава къде сме, да му го начукам?

— В Березовка.

Поех си дълбоко дъх. Мечтаех си за силни юмруци, с които да направя главата му на кайма.

— А каква е добрата новина?

— Моля?

— Нали каза, че лошата новина е как според теб не вървим в правилната посока.

— Няма добра новина. Не е задължително да има добра новина всеки път, когато има лоша.

Нямаше какво повече да му кажа, затова тръгнах към къщата. Луната се издигаше над дърветата, ледената коричка на снега хрущеше под ботушите ми и ако някой германски снайперист се целеше в главата ми, аз можех единствено да му пожелая късмет. Бях гладен, но знаех как да се справям с глада; вече всички бяхме специалисти в това. Студът беше брутален, но аз бях свикнал и със студа. Но краката ми отказваха. Още преди войната бяха слаби и недостатъчно пригодени за тичане, скачане и за каквото друго се предполага да се използват краката. Но обсадата ги беше издялкала, докато заприличаха на дръжки на метли. Дори да се бяхме движили в правилната посока, нямаше да мога да стигна до Мга. Не можех да вървя и пет минути повече.

Коля ме настигна по средата на пътя до къщата. Беше извадил пистолета „Токарев“ и го държеше в ръкавицата си.

— Ако наистина ще го правим — каза ми той, — поне няма нужда да го правим по най-глупавия начин.

Той ме заведе зад къщата и ме накара да спра на верандата от задната страна, под стрехите, където на сухо и сигурно място бяха натрупани дърва за огрев. Дори да бях видял трикилограмов буркан с хайвер от белута, в този момент това нямаше да ми се стори по-разточителна гледка от спретнато подредените дърва, които се издигаха на купчини, по-високи от главата ми.

Коля пропълзя до един заскрежен прозорец и надникна вътре, а лъскавата черна козина на астраханския му калпак проблесна на светлината на огъня. От къщата се чуваше музика, пусната на фонограф — джаз в изпълнение на пиано, нещо американско.

— Кой е там? — прошепнах аз.

Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча. Изглеждаше слисан от това, което беше видял, и аз се запитах дали не сме се натъкнали на още канибали в дълбоката провинция, потънала в сняг — или, по-вероятно, на обезобразените останки от семейството, което беше живяло в тази къща.

Но Коля вече се беше справял с канибали и беше виждал предостатъчно трупове. Това беше нещо ново, нещо неочаквано и след още трийсет секунди аз престъпих неговата заповед и отидох при него до прозореца, като внимавах да не счупя някоя от ледените висулки, които се спускаха от горния трегер на прозореца. Приклекнах до него и надникнах през ръба на стъклото.

Две момичета по нощници танцуваха на джазовата музика от фонографа. Бяха красиви и млади, не по-големи от мен, и русата водеше брюнетката в танца. Беше с много бледа кожа, шията и страните й бяха покрити с лунички, а веждите и миглите й бяха толкова светли, че се стопяваха във въздуха, когато се погледнат отстрани. Тъмнокосото момиче беше по-дребно и тромаво и не успяваше да улови синкопирания ритъм. Зъбите й бяха твърде големи за устата, а ръцете й бяха пълни, с гънки на китките като на бебе. В мирно време дори нямаше да я забележа, докато се разхожда по „Невски“, но сега във вида на едно пълничко момиче имаше някаква налудничава екзотика. Някой могъщ човек я обичаше и я хранеше, за да бъде такава.

Бях толкова запленен от гледката на танцуващите момичета, че за момент дори не забелязах, че не бяха сами. Но на черната меча кожа пред камината по корем лежаха още две момичета. И двете бяха подпрели брадички на ръцете си, облегнати с лакти на мечата кожа, и сериозно наблюдаваха танца на другите две. Едната приличаше на чеченка — с черни вежди, които почти се срещаха над носа, яркочервено червило на устните и влажна кърпа, в която беше увита косата й, все едно току-що беше излязла от банята. Другото момиче имаше дългата, елегантна шия на балерина, носът й в профил очертаваше съвършен прав ъгъл, а кестенявата й коса беше вързана на две стегнати опашки.

Вътрешността на къщата приличаше на ловна хижа. Стените на голямото помещение бяха украсени с главите на убити животни: кафява мечка, глиган, дива коза с масивни извити рога и рошава брадичка. От двете страни на камината имаше препарирани вълк и рис, застинали насред крачката си, с отворени усти и оголени зъби.