Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Коля измъкна пистолета, развърза каишката, погледна ръкохватката от долната страна и видя, че нямаше пълнител. Скобите на колана на офицера, в които се носят пълнители, също бяха празни. Коля разкопча палтото на мъжа и намери това, което търсеше: торбичка от зебло с кожени връзки и метална катарама.

— Понякога нощем ги слагаме под палтото — каза той, като отвори торбичката и извади три пълнителя от нея. — Катарамата е прекалено лъскава и отразява светлината на луната.

Той зареди един от пълнителите и дръпна затвора. След като се убеди, че пистолетът работи както трябва, го прибра в джоба на палтото си заедно с допълнителните амуниции за него.

Опитахме се да измъкнем мъртвеца от снега, но той беше замръзнал на мястото си, като вкоренено дърво. Здрачът вече изпиваше всички цветове от гората; над нас почти се беше спуснала нощта; нямахме повече време за трупове.

Продължихме бързо на изток, вече по-близо до релсите, като се надявахме евентуалните германци в ледената гора да се придвижват с превозни средства, които лесно ще чуем отдалеч. Враните бяха замлъкнали, а вятърът беше утихнал. Чуваха се само ботушите ни, които потъваха в снега, и далечният неравен ритъм на снарядите, които се сипеха около Питер. Опитах се да скрия лицето си зад вълнения шал и яката на палтото, така че топлината на дъха ми да загрява бузите ми. Коля удряше ръцете си една в друга и беше нахлупил черния си калпак толкова ниско, че очите му бяха почти скрити зад него.

На няколко километра източно от Березовка стигнахме до някакво голямо стопанство с ниски каменни огради, които пресичаха вълнистите заснежени полета. Сред полето бяха изоставени бали слама, големи като ледени иглута — жътвата беше прекъсната, а работниците бяха избягали на изток или вече бяха мъртви. В далечния край на стопанството имаше стара каменна сграда, пазена от северния вятър от горичка борики, високи по петдесет метра. През двукрилните прозорци се процеждаше светлина от запален огън, топла и златиста, и заливаше снега пред къщата. От комина се виеше черен пушек, който едва се различаваше като къдрица на фона на тъмносиньото небе. Къщата изглеждаше като най-уютното място на света, все едно беше ловната резиденция на някой любим генерал на императора, отоплена и добре заредена за Коледа с любимите деликатеси на цялото му семейство — пушени меса и сладкиши.

Вдигнах очи към Коля, докато крачехме през снега. Той поклати глава, но не откъсна поглед от къщата и аз различих копнежа в изражението на лицето му.

— Това не е добра идея — каза той.

— Все пак е по-добра, отколкото да умрем от студ по пътя към Мга.

— Кой живее тук според теб? Някой дворянин, който седи до камината и гали кучето си? Да не си мислиш, че сме в някакъв шибан разказ от Тургенев? Всички други къщи са изгорени, а тази още стои. Какво е станало според теб — извадили са късмет?! Вътре има германци, най-вероятно офицери. Какво предлагаш, да превземем къщата с един пистолет и един нож?

— Ако продължим да вървим, ще умрем. Ако отидем в къщата и там има германци, ще умрем. Но ако не са германци…

— Да кажем, че са руснаци — каза той. — Това означава, че германците са ги оставили в къщата, което на свой ред означава, че работят за германците, а това пък означава, че са наши врагове.

— Но ние можем да реквизираме храна от врага, нали? И легло?

— Виж, Лев, знам, че си уморен. Знам, че ти е студено. Но трябва да ми повярваш като на войник, че това няма как да стане.

— Няма да ходя повече. Предпочитам да рискувам с къщата.

— В следващия град може да има някое място, което…

— Откъде знаеш, че изобщо има следващ град? Последният беше изпепелен до основи. Колко още има до Мга, петнайсет километра? Ти може и да успееш да стигнеш дотам. Аз няма да мога.

Коля въздъхна и разтърка лицето си с опакото на кожената си ръкавица, като се опитваше да предизвика някакво кръвообращение.

— Признавам, че не можем да стигнем до Мга. Това вече не стои на дневен ред. Знам го от няколко часа.

— Но не искаше да ми кажеш? На какво разстояние сме оттам?

— Голямо. Лошата новина е, че според мен дори не вървим в правилната посока.

— Как така?

Коля продължаваше да се взира в къщата и се наложи да го блъсна, за да привлека вниманието му.

— Как така не вървим в правилната посока?

— Още преди няколко часа трябваше да сме прекосили река Нева. Освен това не мисля, че Березовка е на железопътната линия за Мга.

— Не мислиш… Защо не каза нищо?