Дэвид Бениофф - Градът на крадците

За пръв път виждах Коля мрачен; внезапната промяна в настроението му ме разтревожи. Двамата чухме воя едновременно; обърнахме се и се взряхме през кривите булеварди от брези.

— Куче ли е?

Той кимна.

— Така звучи.

Няколко секунди по-късно отново чухме същия вой. В самотата му имаше нещо непоносимо човешко. Трябваше да продължаваме на изток, за да стигнем до Мга преди мръкване, но Коля тръгна към виещото куче, а аз поех след него, без да споря.

Тук снегът беше по-дълбок и скоро вече си проправяхме път през преспи, дълбоки до бедрата. Енергията, която бях усещал преди десет минути, започна да ме напуска. Отново бях изтощен и се борех да направя всяка поредна крачка. Коля забави ход, за да не изоставам. Ако това го дразнеше, не го показваше по никакъв начин.

Бях навел глава, за да избирам внимателно къде да стъпвам — изкълченият глезен вече означаваше сигурна смърт, — и така видях следите преди Коля. Сграбчих го за ръкава, за да го накарам да спре. Бяхме на ръба на една огромна поляна сред гората. Блясъкът на слънчевата светлина, отразена от цели хектари сняг, беше толкова ярък, че трябваше да заслоня очите си с ръка. Снегът беше изровен от десетки следи от танкови вериги, сякаш оттук беше минала цяла танкова бригада. Не познавах следите от вериги толкова добре, колкото самолетните двигатели, така че не можех да разпозная германски „Щурмтигер“ от руски „Т-34“, но въпреки това знаех, че тези танкове не бяха от нашите. Ако разполагахме с толкова много танкове в гората, вече щяхме да сме разкъсали обсадата.

По снега бяха разпръснати някакви сиви и кафяви купчини. Отначало ги помислих за захвърлени палта, но след това видях опашката на едно от тях и протегнатата лапа на друго и осъзнах, че бяха умрели кучета — поне десетина. Чухме поредния вой и най-сетне видяхме животното, което го издаваше — черно-бяла овчарка, която пълзеше през поляната с предните си крака, защото задните не можеха да вършат тази работа. Зад раненото животно беше останала кървава следа, дълга повече от сто метра — като червена боя по бялото платно на снега.

— Ела — каза Коля и излезе на поляната, преди да успея да му попреча.

Танковете ги нямаше, но съвсем скоро бяха минали оттук; следите им все още бяха ясно очертани в снега и вятърът не ги беше заличил. Германците бяха някъде наблизо, многобройни и тежковъоръжени, но Коля не се интересуваше от това. Вече беше стигнал до средата на поляната и продължаваше да крачи към овчарката, и аз забързах да го настигна, както обикновено.

— Не се приближавай до тях — каза ми той.

Не знам защо ми го каза. От някаква зараза ли се притесняваше? Или си мислеше, че някое умиращо куче може да ме захапе?

Когато се приближихме до овчарката, видях някаква дървена кутия, закрепена на гърба й с кожени ремъци. Право нагоре от кутията стърчеше дървена пръчка. Огледах се и видях, че всички останали кучета на поляната имат същите устройства на гърба си.

Кучето не ни поглеждаше. Беше твърдо решено да стигне до ръба на дърветата в далечния край на поляната, където си мислеше, че ще бъде в безопасност или просто ще може да умре на спокойствие. На хълбока му имаше две дупки от куршум, от които се стичаше кръв, а трети куршум явно го беше пронизал в корема, защото след кучето се влачеше нещо мокро и намотано — вътрешности, които никога не биваше да се виждат. Кучето дишаше тежко, дългият му розов език висеше от устата, а пожълтелите му зъби бяха оголени зад черните бърни.

— Противотанкови мини — каза Коля. — Научават ги да намират храна под бронята на танка, после ги държат гладни и когато дойдат германските танкове, ги пускат срещу тях. И бум.

С тази разлика, че нито едно от тези кучета не беше направило бум. Германците явно знаеха за това; бяха предупредили стрелците си, а стрелците им бяха добри. Поляната беше обсипана с трупове на кучета, но нямаше никакви трупове на танкове, никакви преобърнати машини или следи от експлозии. Това беше поредният гениален руски план, който се беше провалил напълно, както се проваляха всички руски планове, и аз си представих прегладнелите кучета, които тичат право към германските танкове, като вдигат облаци от сняг със задните си лапи, със светнали от радост очи, че ще ядат за пръв път от седмици насам.

— Дай ми ножа си — каза Коля.

— Внимавай.

— Дай ми го.

Извадих германската кама от ножницата и му я подадох. Овчарката продължаваше да се опитва да довлачи изкорменото си тяло до гората, но в предните й лапи вече не бяха останали сили. Когато видя Коля да го доближава, кучето най-сетне се отказа, все едно беше решило, че му стига толкова. Лежеше в окървавения сняг и гледаше Коля с уморените си кафяви очи. Дървената пръчка стърчеше от кутията на гърба му като мачта на платноходка. Изглеждаше съвсем крехка — не по-дебела от палка за барабан.