Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Добро момче си ти — каза Коля, като застана на колене до кучето и здраво задържа главата му с лявата си ръка. — Добро момче.

С едно бързо движение Коля преряза гърлото на кучето. Кучето потрепери и кръвта, която се изля от него, димеше на студения въздух. Коля внимателно отпусна главата му на земята и кучето продължи да потръпва още няколко секунди, като размахваше предните си лапи подобно на кутре, което сънува нещо, а после умря.

Помълчахме известно време, за да отдадем уважението си на кучето, паднало в боя. Коля избърса окървавеното острие в снега и от двете страни, подсуши го в ръкава на палтото си и ми го върна.

— Току-що изгубихме четирийсет минути. Върви бързо.

ПОЕХМЕ С УСКОРЕНА КРАЧКА през брезовата гора — железопътната линия беше от лявата ни страна, а слънцето бързо пропадаше към хоризонта. Коля не беше казал нито дума, откакто си тръгнахме от поляната с мъртвите кучета. Разбрах, че се тревожи за времето; беше преценил погрешно с каква скорост ще прекосяваме заснежения терен, а отклонението ни беше съсипало всякакви шансове да стигнем до Мга преди мръкване. Студът вече беше по-опасен от германците, а температурата падаше бързо. Ако не откриехме подслон, щяхме да умрем.

Не бяхме виждали друго човешко същество, откакто се бяхме разделили с татарския сержант, и заобиколихме отдалеч изоставените гари на Колония Янино и Дубровка. Дори от двеста метра разстояние видяхме съборената статуя на Ленин пред гара Дубровка и думите, изписани с черен спрей на бетонната стена: „STALIN IST TOT! RUSSLAND IST TOT! SIE SIND TOT!“

В три следобед слънцето се спусна зад хълмовете на запад и сивите облаци, надвиснали в небето, се обагриха в оранжево. Чух вой на самолетни двигатели и вдигнах очи, за да видя четири бомбардировача „Месершмит“, които бързаха към Ленинград — толкова високо над нас, че изглеждаха безобидни като мушици. Запитах се кои сгради щяха да сравнят със земята или щяха да ги свалят нашите момчета от земята или пилотите от въздуха. Въпросът ми се струваше невероятно абстрактен — все едно се водеше нечия друга война. Където и да пуснеха бомбите си, нямаше да е върху мен. Когато осъзнах какво си мисля, ме обзе пристъп на вина. Какво себично лайно бях станал само.

Минавахме покрай Березовка — за пръв път бях чул това име през септември, когато Червената армия се беше сблъскала с Вермахта недалеч от селото. Според вестниците нашите момчета се бяха сражавали с величествена смелост и блестящи тактически умения, като бяха надхитрили германските командири и бяха вбесили самия Хитлер, който следеше всяка маневра от военния си щаб в Берлин. Но всички в Ленинград знаеха как да четат статиите във вестниците. Руските военни части винаги бяха „спокойни и решителни“ а германците винаги бяха „зашеметени от яростната ни съпротива“ — тези фрази бяха задължителни. Ключовата информация се намираше към края на всяка статия, скрита някъде в последния абзац. Ако нашите се бяха „оттеглили, за да съхранят бойната си сила“, значи бяхме изгубили сражението; ако войниците „с радост се бяха пожертвали, за да отблъснат вражеските нашественици“, значи бяха избити до крак.

При Березовка бяха избити до крак. Според вестниците селото беше прочуто със своята църква, построена по лична заповед на самия Петър I, и с един мост, на който Пушкин беше предизвикал свой съперник на дуел. Тези забележителности вече ги нямаше. Березовка вече я нямаше. Над снега се издигаха само няколко стени, почернели от огъня; ако не бяха те, нямаше да е останала никаква следа, че селото някога е съществувало.

— Глупаци — каза Коля, докато заобикаляхме овъглените останки от селището.

Вдигнах очи към него, защото не бях сигурен кого имаше предвид.

— Германците. Мислят си, че са много ефикасни — най-добрата военна машина, създавана някога. Но ако погледнеш историята, ако прочетеш учебниците, най-добрите завоеватели винаги са оставяли на враговете си възможност да се измъкнат. Когато те напада Чингиз хан, имаш избор: дали да се биеш с него и да ти отсекат главата, или да се предадеш и да му плащаш данъци. Това не е труден избор. А с германците имаш избор дали да се биеш с тях и да те убият, или да се предадеш и да те убият. Можеха да обърнат половината от тази страна срещу другата половина, но им липсва финес; те просто не разбират руската душа, а горят всичко наред.

Общо взето, Коля имаше право, но според мен нацистите не се интересуваха от възможността да ни завладеят с финес. Те не искаха да променят начина на мислене на никого от нас — поне на никого от по-нисшите раси. Руският народ беше мелез, пръкнат от ордите на викингите и хуните, изнасилвани от поколения авари и хазари, кумани и печенеги, монголци и шведи, сред които се множаха цигани, евреи и предприемчиви турци. Ние бяхме родени от хиляди изгубени сражения и поражението беше оставило дълбок отпечатък в душите ни. Вече не заслужавахме да съществуваме. Германците вярваха в мъдростта на присмехулниците от теорията на Дарвин — всичко живо трябваше да се адаптира или да загине. Самите те се бяха адаптирали към бруталната действителност; ние, пияните мелези от руските степи, не бяхме успели да го направим. Затова и бяхме обречени, а германците просто изпълняваха ролята, която им беше отредена в човешката еволюция.