Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Сержантът отвори писмото и се зачете. Двамата с Коля се загледахме в редниците, които подреждаха ракетите по релсите на установката.

— Не ги жалете тази нощ! — провикна се Коля.

Войниците от камиона ни погледнаха, но не отговориха. Изглеждаха така все едно не са спали от няколко дни; бяха посветили цялото си внимание на задачата да заредят ракетите, без да ги изпуснат, и нямаха никаква излишна енергия да си говорят с някакви луди.

Коля не можеше да приеме някой да не му обръща внимание. Затова започна да пее. Беше баритон и имаше силен, уверен глас.

Выходила на берег Катюша,

На высокий берег, на крутой.

Выходила, песню заводила

Про степного сизого орла,

Про того, которого любила,

Про того, чьи письма берегла.

Сержантът стигна до края на писмото и отново го сгъна. Съобщението на полковника очевидно го беше впечатлило; вече гледаше Коля с искрено уважение и поклащаше глава в такта на старата песен.

— Това е истината. По време на Зимната война слушах самата Русланова да я изпълнява. Подадох й ръка, когато слизаше от сцената — май беше изпила една-две чашки повече, отколкото трябва. И знаеш ли какво ми каза тя? „Благодаря ви, другарю сержант — така каза. — Приличате ми на мъж, който знае какво да прави с ръцете си.“ Как ти се струва, а? Голяма палавница е тази Русланова. Но песента е прекрасна.

Той плесна Коля с писмото по гърдите, върна му го и се усмихна и на двама ни.

— Извинявайте, че ви спрях, момчета. Но знаете как е… Казват, че в Ленинград вече има триста саботьори и всеки ден идват нови. Но след като вече знам с какво се занимавате по заповед на полковника…

Той намигна на Коля.

— Знам аз, партизаните — това е истината. Оставете на нас от редовната войска да ги посрещнем отпред, а вие им го набийте отзад. Докато дойде лятото, вече ще серем в Райхстага.

Коля беше прочел на глас писмото на полковника в деня, в който го бяхме получили, и в него не пишеше нищо за партизани — пишеше само това, че не бива да ни задържат или да ни пречат, защото действаме по лична заповед на полковника — но вестниците постоянно съобщаваха за обикновени селяни, обучени от специалистите на НКВД да се сражават като смъртоносни партизани.

— Вие им свирете на органа, за да не спират да танцуват… — започна Коля.

Не знаех дали нарочно имитираше думите на сержанта, или го правеше, без да иска.

— …а ние ще се погрижим да не получават щрудел от Фатерланд — завърши той.

— Точно така, точно така! Прекъснете им продоволствието, та да умрат от глад в гората, точно както през 1812 година.

— Да, но за Хитлер няма да има Елба.

— Не, не, не и за него — никаква Елба за Хитлер!

Не бях съвсем сигурен, че сержантът знаеше какво точно е Елба, но беше твърдо решен да не я даде на Хитлер.

— По-скоро Щик в ташаците, отколкото Елба!

— По-добре да тръгваме — каза Коля. — Трябва да стигнем до Мга, преди да се стъмни.

Сержантът подсвирна.

— Това е доста далеч. Стойте в гората, чувате ли? Фрицовете държат пътищата, но на руснака не му трябва път, за да ходи, нали така? Ха! Имате ли си достатъчно хляб? Не? Ние можем да ви дадем от нашия. Иван!

Сержантът се обърна към един мърляв млад редник, който стоеше до камиона.

— Намери хляб за тези момчета. Те отиват в тила на врага.

ИЗВЪН ЛЕНИНГРАД продължаваха да растат дървета, по клоните на брезите грачеха врани, а между елите се стрелкаха катерички. Катеричките изглеждаха охранени и невинни, лесна мишена за човек с пистолет. Имаха късмет, че живееха в окупираната част от Русия.

Крачехме през гори и открити поля под студената светлина на слънцето, като не се отдалечавахме от железопътната линия от лявата ни страна. Снегът беше отъпкан и поръсен с борови иглички, достатъчно удобен за ходене. Бяхме в територия, контролирана от германците, но от присъствието им нямаше никаква следа, както впрочем и от цялата война. Изпитвах необяснимо щастие. Питер беше моят дом, но сега Питер беше гробище, град на призраци и канибали. Докато крачех през горите и полята, изпитвах усещане за физическа промяна, все едно дишах чист кислород след няколко месеца, прекарани на дъното на въгледобивна мина. Възлите в стомаха ми се разплитаха, ушите ми се отпушваха и краката ми се наливаха със сила, каквато не бях усещал от месеци насам.

Коля сякаш изпитваше същото. Присвиваше очи срещу блясъка на слънцето по снега и издухваше големи облаци пара от устата си, като се радваше на този фокус все едно беше на пет години.