Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Величественият ми нос беше само за красота — добра мишена за побойниците, но необяснимо безполезен по отношение на обонянието.

— Може и да си мислиш, че това е лудост — каза той. — Но всеки един от онези селски мошеници, които продават картофи за двеста рубли на пазара „Сенной“ ги е донесъл отнякъде извън града. Хората всеки ден минават през фронтовата линия. Защо и ние да не можем да го направим?

— Да не си пиян?

— От четвърт бутилка водка? Не вярвам.

— Трябва да има някое място, което да е по-близо от Мга.

— Кажи ми го тогава.

Коля вече беше опакован за излизане, а челюстта му беше покрита с четиридневна руса брада. Той почака да му предложа алтернатива на неговия глупав план, но колкото повече секунди изминаваха, толкова по-ясно осъзнавах, че нямам такава.

Тогава той ми се усмихна — с такава усмивка, че ставаше за афиш за набиране на доброволци за Червената армия.

— Съгласен съм, че цялата история е като някакъв шибан виц. Но е доста добър виц.

— Да, страхотен виц. А най-смешното е как ние двамата ще умрем някъде, дъщерята на полковника няма да има сватбена торта и никой никога няма да разбере какво изобщо сме правили в Мга.

— Успокой се, мой мрачен малък израилтянино. Няма да позволя на лошите да те хванат, но…

— Върви да ядеш лайна, бе.

— …вече наистина трябва да тръгваме. Ако искаме да стигнем там по светло.

Можех да му обърна гръб и да заспя отново. През нощта печката беше изстинала, защото бяха изгорели и последните подпалки, но под натрупаните одеяла все още беше достатъчно топло. Беше много по-разумно да спя, вместо да марширувам до Мга — където ни чакаха хиляди германци — и да търся някакви кокошки. Всъщност всичко беше по-разумно от това. И все пак, независимо от всичките ми протести аз още от самото начало знаех, че ще го последвам. Той беше прав: в Ленинград наистина не бяха останали яйца. Но това не беше единствената причина да го последвам. Коля беше фукльо и всезнайко, беше истински казак и не спираше да се подиграва на евреите, но самоувереността му беше толкова чиста и абсолютна, че вече не ми приличаше на арогантност, а просто на черта от характера на един човек, който беше прегърнал собствената си героична съдба. Не така си бях представял своите приключения, но реалността се беше разминала с желанията ми още на старта, като ми беше дала тяло, по-подходящо за подреждане на книги в библиотеката, и беше инжектирала толкова много страх във вените ми, че можех само да се крия на стълбището, когато се стигне до насилие. Може би някой ден ръцете и краката ми щяха да се налеят с мускули, а страхът ми щеше да се оттече като мръсна вода от ваната. Искаше ми се да вярвам в тези неща, но не можех. Бях прокълнат едновременно с песимизма на руснаците и на евреите — два от най-мрачните народи на земята. Но въпреки всичко, ако в мен нямаше никакво величие, поне имах таланта да го разпознавам у другите, колкото и дразнещи да бяха тези други.

Затова станах, взех палтото си от пода, облякох го и последвах Коля до входната врата на апартамента, която той ми отвори с подходяща тържественост.

— Чакай — каза той, преди да пристъпя навън. — Отиваме на път. Трябва да поседнем преди тръгване.

— Не знаех, че си суеверен.

— Просто харесвам традициите.

Нямаше столове, така че двамата седнахме на пода до отворената врата. В апартамента беше тихо. Тимофей хъркаше от мястото си до печката; прозорците потреперваха в рамките си; от радиостанцията се разнасяше безкрайният метроном, който съобщаваше на всички, че Ленинград все още не е покорен. Някъде навън някой поставяше афиши на закованите прозорци с бързи, ефикасни удари на чука. Но вместо да си представя човек, който поставя афиши, аз си представих дърводелец, който сковава ковчег от чамови дъски. Въображението ми го нарисува ярко и подробно: виждах мазолите по дланите на дърводелеца и черните косми, прораснали между веждите му, и дървените стърготини, полепнали по потните му предмишници.

Дълбоко си поех въздух и вдигнах поглед към Коля. Той ме гледаше право в очите.

— Не се тревожи, приятелю. Няма да те оставя да умреш.

Бях само на седемнайсет години, бях едно глупаво момче му повярвах.

ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ЛИНИЯ ЗА МОСКВА беше прекъсната едва преди четири месеца, но релсите вече бяха започнали да ръждясват. Повечето траверси бяха изтръгнати от земята и нацепени за подпалки, макар че бяха импрегнирани с креозот и беше опасно да се горят. Коля вървеше по едната релса като гимнастик върху греда, с протегнати настрани ръце. Аз се влачех зад него, между двете релси, и отказвах да играя на неговата игра — отчасти защото му бях сърдит и отчасти защото си знаех, че няма как да спечеля.