Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Все още си жив. Но не задълго.

Той бутна царя си и се оригна отново, доволен от собственото си оригване и от факта, че в стомаха му има храна, която го кара да се оригва.

— Няма смисъл. Е, добре. Не можеш да различиш петел от кокошка, но разбираш от шах.

— Преди бях по-добър.

Изправих царя му и изиграх неговия ход вместо него, за да видя колко ще мога да удължа ендшпила.

— Преди си бил по-добър? Кога, в корема на майка си? Ти на колко си години, на четиринайсет?

— На седемнайсет!

— Бръснеш ли се вече?

— Да.

Тимофей ме погледна скептично.

— Обръснах си мустаците… А през зимата растат по-бавно.

В съседната стая Соня ахна и се разсмя, като ме принуди да си я представя с отметната назад глава и оголено гърло и настръхнали зърна на малките си гърди.

— Не знам откъде намират сили за това — каза Тимофей, като се излегна върху натрупаните одеяла и разпери ръце. — Давай ми такава супа всяка вечер и никога през живота си няма да погледна жена.

Той затвори очи и веднага заспа — беше поредният човек на света, който заспиваше веднага, — като ме остави да слушам любовниците сам.

КОЛЯ МЕ СЪБУДИ ПРЕДИ изгрев-слънце и ми подаде чаша чай, като изучаваше изоставената шахматна дъска. Тимофей продължаваше да спи по гръб с отворена уста и ръце, вдигнати над главата, все едно се предаваше на противника.

— Кой играеше с черните фигури?

— Аз.

— Можеше да го матираш след шест хода.

— Щях да го матирам след пет хода. Освен ако не беше допуснал грешка, тогава щях да го матирам след три.

Коля се намръщи и погледна отново към фигурите, докато се сети какво имам предвид.

— Значи наистина умееш да играеш.

— Все още ли искаш да се обзаложим? Какво беше, голи снимки на французойки?

Той се усмихна и разтърка очите си, за да се разсъни.

— По-добре да ти ги подаря, ще ти направя услуга. Ще можеш да видиш кое къде е. Хайде, обувай се.

— Къде отиваме?

— В Мга.

Коля може и да беше дезертьор, но в гласа му имаше достатъчно вроден авторитет, за да ме накара да стегна ботушите си наполовина, преди да се сетя да му възразя. Той вече си беше навлякъл палтото и кожените ръкавици; уви шала си два пъти около врата и погледна зъбите си в малкото огледало, което висеше над самовара.

— Мга е на петдесет километра оттук.

— Преход за един ден. Снощи вечеряхме както трябва, така че ще се справим.

Постепенно започнах да си давам сметка колко безумна беше тази идея.

— Мга е зад фронтовата линия. Защо трябва да ходим в Мга?

— Защото е понеделник, Лев. До четвъртък трябва да намерим яйцата, а няма да ги намерим в Питер. Чичото на Соня е директор на птицефермата в Мга, нали така? Обзалагам се, че германците са я оставили да работи. Те също обичат яйца.

— Това ли е планът? Да изминем пеша петдесет километра, директно през фронтовата линия на германците, да намерим някаква птицеферма, която може би не е изгорена до основи, да вземем една дузина яйца и да се върнем?

— Е, ако го кажеш с такъв тон, всичко ще прозвучи абсурдно.

— С такъв… Не, аз те питам! Това ли е планът? Соня никога не е ходила там! Как ще намерим тази птицеферма?

— Тя е в Мга! Колко трудно може да бъде да намериш нещо в Мга?!

— Аз дори не знам къде се намира шибаната Мга!

— Аха — каза Коля и се усмихна широко, докато си слагаше астраханския калпак. — Това е лесно. Мга е на железопътната линия за Москва. Просто ще вървим по релсите.

Тимофей изръмжа насън и се обърна настрани. Вече бях открил, че лекарите и войниците са в състояние да проспят всякаква дандания, която не представлява пряка опасност за живота; ако се съди по изражението на спокойно задоволство, което се четеше по лицето на Тимофей, моята караница с Коля със същия успех можеше да бъде тихо изпята приспивна песничка. Погледнах го с омраза — с омраза за това, че го оставят да си спи с пълен стомах на вълнените одеяла, където му е топло и удобно, и в живота му няма нито потомък на казаци, който да го тормози, нито полковник от НКВД, който да го праща във враждебната пустош, за да издирва съставки за сватбена торта.

После отново се обърнах към Коля, който беше зает да поставя калпака си под подчертано героичен ъгъл пред огледалото. Него го мразех още повече за това, че беше като някакво щастливо жизнерадостно животно, весел и свеж в шест часа сутринта, все едно току-що се беше върнал от двуседмична ваканция на Черно море. Представях си, че все още вони на секс, макар че в действителност толкова рано сутрин, в този студен апартамент, все още не бях в състояние да усетя никаква миризма.