Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Момчето протегна кокошката към Коля и той я изгледа вторачено, като не знаеше какво да каже или да направи.

— Вземете я — каза момчето.

Коля погледна първо към мен, а после към момчето. Никога не го бях виждал толкова объркан и нерешителен.

— Аз не можах да ги опазя — продължи момчето. — През октомври имахме шестнайсет. Сега остана само тази.

Преди бяхме готови на всичко за тази кокошка, но сега, когато момчето ни я предлагаше без нищо, не можехме да я вземем просто така.

— Вземете я — настоя момчето. — Писна ми от тях.

Коля взе кокошката от ръцете на момчето, като я държеше по-далеч от лицето си, все едно се притесняваше да не му издере очите с ноктите на краката си. Но кокошката нямаше никакво желание за бой. Беше отпусната в ръцете на Коля и трепереше на студа, вторачена в нищото.

— Дръжте я на топло — каза момчето.

Коля отвори палтото си и пъхна кокошката вътре, за да се сгуши между вълнените му дрехи, без да се задуши.

— А сега се махайте — каза момчето.

— Ела с нас — казах аз, като исках да направя последен опит, макар и да знаех, че е безсмислено. — Не бива да оставаш сам.

— Аз не съм сам. Махайте се.

Погледнах към Коля и той кимна. Двамата отстъпихме към изкривената врата. Докато излизахме, аз се обърнах да погледна момчето, което седеше притихнало в женското си палто.

— Как се казваш?

— Вадим.

— Благодаря ти, Вадим.

Момчето кимна. Очите му бяха прекалено сини и прекалено големи за бледото му изпито лице.

Оставихме го сам в кокошарника, заедно с мъртвия старец и празните клетки, догарящата лампа, триста рубли и храната, която не искаше да яде, положени в скута му в палтото от заешка кожа.

СОНЯ БЕШЕ СЪБРАЛА ЦЯЛА кошница трески от натрошените греди на покрива на едно училище за медицински сестри на Василевския остров, което беше сринато от бомбардировките; в печката й горяха ярки пламъци, а ние седяхме пред нея, пиехме слаб чай и гледахме изнемощялата кокошка. Бяхме й направили импровизирана клетка от една стара ламаринена кутия за бисквити, която бяхме застлали с накъсани вестници. Кокошката седеше в нея, отпуснала глава на гърдите си, и не обръщаше внимание на лъжичката смляно просо, поръсена върху уводните статии на московчаните, които ни приканваха да се държим. Шибаните московчани. Общото усещане в Питер беше, че ако се налага да има обсада, по-добре да е на нашия град, защото ние щяхме да издържим всичко, докато свинските бюрократи в столицата вероятно щяха да се предадат на най-близкия оберлойтнант, ако не си получат ежеседмичната порция есетра. „По-лоши са и от французите“, казваше Олег, макар дори той да знаеше, че това беше прекалено.

Коля беше нарекъл кокошката Любима, но в погледа на кокошката нямаше никаква любов; гледаше ни тъпо и подозрително.

— Не трябва ли да прави секс, за да снесе яйца? — попитах аз.

— Не мисля — отговори Соня, като човъркаше напуканата си устна. — Мисля, че мъжкият опложда яйцата, но кокошката ги снася сама. Чичо ми е директор на една птицеферма в Мга.

— Значи разбираш от кокошки?

Тя поклати глава.

— Дори не съм ходила в Мга.

Всички бяхме деца на града. Никога не бях доил крава, не бях чистил обор и не бях събирал слама. Когато живеехме в „Киров“, непрекъснато се подигравахме на селяните от кооперативните стопанства с техните ужасни прически и изгорели от слънцето вратове. А сега хората от провинцията се смееха на наш гръб и се угощаваха с току-що заклани зайци и диви прасета, докато ние се опитвахме да преживяваме на мухлясал хляб от дажбите.

— Няма как да снесе дванайсет яйца до четвъртък — казах аз. — Тя дори няма да доживее до четвъртък.

Коля седеше на едно стоманено столче без облегалка, протегнал дългите си крака пред себе си, и си записваше нещо в бележника със своето парченце молив, което ставаше все по-малко.

— Не се отказвайте от нея — каза той, без да вдигне поглед от бележника си. — Тя е ленинградска кокошка — по-силна е, отколкото изглежда. Нали и германците се канеха да празнуват Коледа в „Астория“?

Нацистите бяха разпечатали хиляди покани за победното празненство, което Хитлер възнамеряваше да организира в хотел „Астория“, след като завладее града, който в една реч пред авангарда на своите щурмоваци беше нарекъл „родното място на болшевизма, градът на крадците и червеите“. Нашите войници бяха открили няколко от тези покани в джобовете на убити офицери от Вермахта. Поканите бяха препечатани във вестниците и разпространени в хиляден тираж, за да ги разлепят по стените в целия град. Драскачите на Политбюро никога нямаше да успеят да измислят такава пропаганда. Сега мразехме нацистите не само за всичко останало, но и заради глупостта им — ако градът наистина паднеше, нямаше да им оставим никакви хотели, в които да пият шнапс в пиано-бара и да отсядат в луксозни апартаменти. Ако градът наистина паднеше, щяхме да го сринем след себе си.