Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Просто питах.

— Да, но си любопитен. Защо си любопитен? Защото си малко притеснен. Искаш да направиш всичко както трябва, когато ти се удаде случай. Това е много умно от твоя страна. Сериозно ти говоря! Престани да се мръщиш. Не познавам друг човек, който така да не може да приема комплименти. Добре, слушай сега: жените не обичат любовници, които мълчат. Те ти дават нещо скъпоценно и искат да разберат, че го оценяваш. Ако ме слушаш, кимни с глава.

— Слушам те.

— Всяка жена си има любовник от своите кошмари и любовник, за когото си мечтае. Кошмарният любовник ляга върху нея, смачква я с търбуха си, започва да я ръчка с малкия си инструмент и накрая свършва. Стиска очи и не продумва; по същество той просто си бие чекия в путката на горкото момиче. Любовникът от нейните сънища, от друга страна…

Двамата чухме свистенето на плазове по отъпкания сняг и се обърнахме, за да видим две момичета, които теглеха след себе си шейна, натоварена с кофи лед от реката. Вървяха право към нас и аз се изправих, като изтупвах палтото си — благодарен, че нещо беше прекъснало лекцията на Коля. Коля се изправи заедно с мен.

— Скъпи дами! Имате ли нужда от помощ, за да пренесете този лед?

Момичетата се спогледаха. И двете бяха на моята възраст и бяха сестри или братовчедки, с еднакви широки лица и мъх над горната устна. Бяха момичета от Питер, научени да не вярват на непознати, но, от друга страна, да се качват с четири кофи лед по стълбите до апартамента си…

— При кого идвате? — попита едната предвзето, като стара мома библиотекарка.

— Искаме да говорим с един господин за неговите кокошки — отговори Коля, като по неизвестни за мен причини предпочете искреността.

Очаквах момичетата да ни се присмеят, но те не го направиха.

— Той ще ви застреля, ако се качите там — каза второто момиче. — Не пуска никой да се приближава до кокошките.

Двамата с Коля се спогледахме с широко отворени очи. Той облиза устни и отново се обърна към момичетата, като ги огря с най-съблазнителната си усмивка.

— Нека ние да пренесем тези кофи. И не се тревожете за стареца.

Докато стигнем на петия етаж, вече се бях изпотил през всичките пластове вълна по тялото си и краката ми, кльощави като на чайка, трепереха от усилието. Бях започнал да съжалявам за този ход. Сигурно имаше и по-лесен начин да проникнем в сградата. На всяка площадка си правехме дълги почивки и аз дишах тежко, свивах и отпусках ръце, като свалях ръкавиците си, за да разгледам дълбоките дири, оставени по дланите ми от дръжките на кофите. През това време Коля разпитваше момичетата какво обичат да четат и дали могат да рецитират по памет първите строфи от „Евгений Онегин“. Според мен и двете момичета бяха абсолютни крави, лишени от всякакъв дух, живец или остроумие, но за Коля никой не беше скучен. Говореше си с тях все едно бяха най-очарователните създания, които бяха украсявали някой бал с присъствието си, като първо гледаше в очите едната, а после другата и не позволяваше нито миг мълчание. До петия етаж стана съвсем ясно, че и двете са хлътнали, и аз останах с впечатлението, че вече се опитваха да определят коя води в съревнованието за него.

В мен отново се надигна вълна от завист, примесена с усещане за несправедливост, гняв и самосъжаление — защо харесваха него? Този многословен фукльо! И защо аз му завиждах за тяхното внимание? Нали изобщо не ми харесваха? Нито една от двете не ми се струваше и най-малко привлекателна. Едва вчера той беше спасил живота ми, а днес вече го проклинах, защото момичетата се смущаваха в негово присъствие, лицата им поруменяваха, свеждаха очи към пода и въртяха копчетата на палтата между пръстите си?

Но Соня ми харесваше. Соня с нейната трапчинка като полумесец и нейната топлина, която ме беше приветствала в дома си и ми беше предложила да остана толкова дълго, колкото искам, макар че още една седмица без храна щеше да я убие — черепът й се очертаваше твърде ясно под полупрозрачната й кожа. Може би я харесвах толкова много, защото се бях запознал с нея едва трийсет минути след като бях видял надгробните камъни на „Киров“. Може би мисълта за нея ме спираше да не мисля за всичките си съседи, погребани под натрошените бетонни плочи.

Но дори когато тези образи преминаваха през съзнанието ми, те не оставяха следа и от тях не болеше, а мислите ми отново се връщаха към дъщерята на полковника, към самия полковник или към великана, който ни гонеше по стъпалата със стоманената си тръба, или към жената на пазара „Сенной“ която продаваше чаши с Бадаевска кал. Когато изобщо мислех за „Киров“, си спомнях за самата сграда, в която си бях играл като дете — с дългите коридори, идеални за гоненица, и оловното стъкло на стълбището, покрито с толкова прах, че рисувахме автопортретите си с пръст, и двора, където се събираха всички деца на сутринта след първия голям снеговалеж за годината, за да проведем ежегодната битка със снежни топки — отборът на първи до трети етаж срещу отбора на четвърти до шести.