Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Соня забеляза печалната ми физиономия и предположи, че се чувствам неудобно от техния вулгарен разговор. Тя ми се усмихна, като отново ми показа трапчинката си с форма на полумесец.

— Не се притеснявай, скъпо момче. Никой от нас не е чак такъв бохем, за каквито се смятаме.

Тя се обърна към Коля.

— Той е мило момче. Къде го намери?

— Живееше в „Киров“. На улица „Войнова“.

— „Киров“? Онази сграда, която бомбардираха снощи? Толкова съжалявам, скъпо момче.

Тя ме прегърна. Все едно ме прегръщаше плашило. Не можех да усетя никакво човешко тяло под дрехите й — сякаш цялата беше от пластове вълна с дъх на дим. Въпреки това беше приятно някоя жена да се тревожи за мен. Дори да го правеше само от любезност, пак си беше приятно.

— Влез — каза ми тя, като ме хвана за ръката, ръкавица върху ръкавица. — Сега това е твоят дом. Ако ти трябва подслон за една нощ или за една седмица, тук ще спиш. А утре можеш да ми помогнеш да донеса вода от Нева.

— Утре имаме работа — обади се Коля, но тя не му обърна внимание, а ни въведе във всекидневната.

Около една печка на дърва в полукръг седеше компания от шестима души. Приличаха на студенти — мъжете все още носеха внимателно поддържаните си бакенбарди и мустаци, а жените бяха с късо подстригана коса и големи цигански обици. Бяха увити заедно с няколко дебели одеяла, пиеха чай и мълчаливо гледаха към нас, новодошлите, без да ни посрещнат с добре дошли. Разбирах защо са недоволни. Непознатите в най-добрия случай бяха дразнител, а в най-лошия можеха да се окажат смъртоносни — дори да не искаха да направят нищо лошо на никого, те винаги искаха храна.

Соня ни запозна, като представи по име всички от кръга, но никой друг не проговори, докато Коля не ги предразположи, като разопакова библиотечния си бонбон и го пусна да обикаля по кръга. Беше невъзможно да се извлече някакво удоволствие от дъвченето на това нещо, но беше нещо за ядене, за поддържане на живота, и скоро разговорът се възобнови.

Оказа се, че приятелите на Соня не бяха студенти, а хирурзи и медицински сестри. Току-що бяха излезли от двайсет и четири часова смяна, по време на която бяха ампутирали ръце и крака, бяха вадили куршуми от натрошени кости и се бяха опитвали да закърпят обезобразени войници без обезболяващи, кръв за преливане или електричество. Нямаха дори достатъчно гореща вода, за да стерилизират скалпелите си.

— Лев е живял в „Киров“ — каза Соня и кимна към мен в знак на съчувствие. — Онази сграда на „Войнова“, която бомбардираха снощи.

Хората наоколо промърмориха, че съжаляват.

— Вътре ли беше, когато я удари бомбата?

Поклатих глава. Хвърлих поглед към Коля, който си записваше нещо в дневника с парче молив, без да ни обръща внимание. После отново се обърнах към лекарите и медицинските сестри, които очакваха да им отговоря. Бяха непознати хора. Защо да ги обременявам с истината?

— Бях на гости при приятели.

— Някои хора от сградата са се измъкнали — каза един от хирурзите.

Казваше се Тимофей и приличаше на художник с очилата си без рамки.

— Някой спомена нещо за това в болницата — добави той.

— Наистина ли? Колко души?

— Не знам. Не слушах много внимателно. Съжалявам, но просто… всяка вечер бомбардират някоя сграда.

Слухът, че има оцелели, повдигна духа ми. Бомбоубежището в мазето изглеждаше солидно — ако хората бяха успели да стигнат навреме дотам, сигурно бяха преживели бомбардировката. Вера и близнаците винаги тичаха в бомбоубежището заедно със семействата си, когато пуснат сирените. От друга страна, не си спомнях нито веднъж да съм виждал бандита Заводилов в скривалището. Той проспиваше сирените, както проспиваше и сутрините — със студена мокра кърпа на челото и голо момиче до себе си. Или поне така си го представях аз. Не, той със сигурност не беше успял да стигне до бомбоубежището, но пък Заводилов много често изобщо не спеше в „Киров“, защото се занимаваше с мистериозните си дела или пиеше в апартамента на някой друг престъпник.

Соня напълни още две чаши със слаб чай и подаде едната на мен, а другата на Коля. За пръв път, откакто бяхме закусвали в кабинета на полковника, аз си свалих вълнените ръкавици. Топлата чаша беше като жива в ръцете ми — като животинче с биещо сърчице и душа. Поднесох парата към лицето си и отначало не разбрах, че Соня ме пита нещо.

— Моля?

— Попитах дали семейството ти е било в сградата?

— Не, те се евакуираха от града през септември.