Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Двамата стояхме на тротоара под безжизнената улична лампа, покрита със скреж, докато на юг гърмяха големите оръдия, а пред луната се носеха муселиновите воали на облаците, и слушахме музиката до последната нота. Когато свърши, нещо сякаш не беше както трябва: изпълнението беше твърде добро, за да бъде оставено без аплодисменти, изпълнителят беше твърде талантлив, за да бъде оставен да свири сам. Останахме в мълчание, като се взирахме нагоре в тъмните прозорци. Най-сетне, когато почувствахме, че вече е възпитано да продължим, отново поехме по пътя си.

— Какъв късмет, че никой не е насякъл пианото му за подпалки — отбеляза Коля.

— Който е да беше този човек, никой няма да насече пианото му. Може да е бил и самият Шостакович. Той сигурно живее някъде наоколо.

Коля ме изгледа вторачено и се изплю на тротоара.

— Шостакович беше евакуиран още преди три месеца.

— Това не е вярно. Има го на всички афиши, с пожарникарския шлем.

— Да, голям герой, само дето е в Куйбишев и си свирка онези мелодийки на Малер, които е откраднал.

— Шостакович не е плагиатствал от Малер.

— Аз пък си мислех, че ще бъдеш на страната на Малер.

Коля хвърли поглед към мен и устните му развеселено се изкривиха. Вече знаех какво означава това — всеки момент щеше да каже нещо, което да ме подразни.

— Не предпочиташ ли евреина пред неверника?

— Те не са противници. Малер е написал велика музика. Шостакович също пише велика музика…

— Велика? Ха. Той е крадец и измамник.

— Ти си идиот. Нищо не разбираш от музика.

— Знам само, че през септември Шостакович говореше по радиото за нашия велик патриотичен дълг да се борим срещу фашизма, а три седмици по-късно вече беше в Куйбишев и ядеше овесена каша.

— Той не е виновен за това. Накарали са го да замине, за да не загине тук. Представи си как ще се отрази на духа на народа, ако…

— О, ама, разбира се, ще бъде истинска трагедия — прекъсна ме Коля с професорския глас, който използваше, за да изрази дълбок сарказъм. — Не бива да оставяме великите синове на народа да загиват. Ако зависеше от мен, щях да направя точно обратното. Щях да изпратя прочутите хора на фронта. Представяш ли си какво ще стане, ако застрелят Шостакович в главата? Целият народ ще избухне от ярост! Целият свят! „ПРОЧУТ КОМПОЗИТОР — УБИТ ОТ НАЦИСТИТЕ“. Или Ана Ахматова — тя също говореше по радиото. Помниш ли? Разправяше на всички жени от Ленинград да бъдат смели и да се научат да стрелят с карабини. А сега къде е? Може би стреля по германците? Хм, май не е там. Или е в заводите и произвежда гилзи за снаряди? Не, всъщност е в шибания Ташкент и продължава да бълва самовлюбената си поезия, с която се прочу. — Майка ми и сестра ми също заминаха. Това не означава, че са предатели.

— Майка ти й сестра ти не са говорили по радиото как трябва да бъдем смели. Виж, аз не очаквам композиторите и поетите да бъдат герои. Просто не обичам лицемерите.

Той потърка носа си с опакото на ръкавицата и хвърли поглед назад, където небето на юг от града продължаваше да се озарява от експлозиите на снарядите.

— Между другото къде ти е проклетата сграда?

Току-що бяхме завили по улица „Войнова“ и аз вдигнах ръка, за да му посоча „Киров“. Сочех в нищото, но дълго време дори не ми хрумна да сваля ръката си. На мястото на „Киров“ бяха останали само развалини — стръмен хълм от разкъсани бетонни плочи, сринати стени, усукани железни пръти и натрошено стъкло, което проблясваше на лунната светлина.

Ако бях сам, щях да остана и да гледам неразбиращо тези руини в продължение на часове. „Киров“ беше моят живот. Вера и Олег, и Гриша. И Люба Николаевна — старата мома на четвъртия етаж, която гледаше на ръка и стесняваше роклите на всички съседки, а в една лятна вечер ме видя как чета роман от Хърбърт Уелс на стълбището и на следващия ден ми даде цял кашон, пълен с книги от Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг и Чарлс Дикенс. И Антон Данилович — домакинът, който живееше в мазето и ни се караше всеки път, когато хвърляхме камъни на двора, плюехме от покрива или правехме мръснишки снежни човеци от мъжки и женски пол с моркови вместо пишки и гумички от моливи вместо зърна на гърдите. И Заводилов, за когото се говореше, че е бандит, на лявата му ръка липсваха два пръста и винаги подсвиркваше след момичетата дори когато бяха грознички, даже подсвиркваше по-силно след грозничките момичета, за да им поддържа самочувствието — Заводилов, който правеше купони до зори и пускаше най-новите плочи с джаз, Варламов и Великолепната седморка или Еди Рознер, а по коридора се смееха и танцуваха мъже и жени с ризи, разкопчани до половината, вбесяваха старите хора и въодушевяваха хлапетата, които решаваха, че ако наистина се налага да пораснат, поне могат да станат като Заводилов.