Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Беше грозна стара сграда, която винаги вонеше на дезинфектант, но беше моят дом и аз никога не си бях представял, че ще рухне. Нагазих сред развалините, като се навеждах да вдигам парчета бетон и да ги хвърлям настрани. Коля ме хвана за ръката.

— Лев… ела с мен. Знам едно друго място, на което можем да пренощуваме.

Аз се отскубнах от хватката му и продължих да ровя с ръце. Той отново ме сграбчи и този път ме задържа здраво, така че не можах да се измъкна.

— Никой не е останал жив.

— Откъде знаеш?

— Погледни — каза тихо той и ми посочи малките червени колчета, които бяха забити на много места сред развалините. — Вече са идвали да копаят. Сигурно са ударили сградата още снощи.

— Снощи бях тук.

— Снощи беше в „Крести“. Хайде. Ела с мен.

— Понякога хората оцеляват. Чел съм за това. Понякога хората оцеляват по няколко дни.

Коля огледа развалините. Вятърът носеше миниатюрни смерчове от бетонен прах.

— Ако някой е останал жив, няма да можеш да го извадиш с голи ръце. А ако останеш тук цяла нощ, за да се опитваш да го направиш, и ти няма да доживееш до сутринта. Ела. Имам приятели наблизо. Трябва да се приберем на сигурно място.

Поклатих глава. Как можех да изоставя собствения си дом?

— Лев… сега не искам да мислиш. Сега трябва просто да ме последваш. Разбираш ли? Просто ме последвай.

Той ме задърпа надолу по хълма от развалини и аз бях твърде слаб, за да се съпротивлявам, твърде изтощен за скръб, гняв или неподчинение. Исках да се стопля. Исках да се нахраня. Двамата се отдалечихме от развалините на „Киров“, а аз не чувах собствените се стъпки. Бях се превърнал в призрак. В този град не беше останал никой, който да знае цялото ми име. Не усещах някаква голяма тъга за себе си, а по-скоро тъпо любопитство, че все още бях жив, дъхът ми все така се виждаше на лунната светлина, а този казашки син продължаваше да крачи до мен и да ме поглежда от време на време, за да се увери, че не съм спрял да вървя, и после отново да вдига очи към нощното небе, за да не пропусне някой бомбардировач.

— ВЛИЗАЙТЕ — КАЗА ТЯ. — Влизайте. И двамата сте премръзнали.

Веднага се виждаше, че преди началото на обсадата приятелката на Коля е била красива: мръсната й руса коса се спускаше до средата на гърба; устните й все още бяха пълни; имаше трапчинка с формата на полумесец, която изникваше на лявата й буза всеки път когато се усмихне. На съответното място от дясната страна нямаше трапчинка, което ми се струваше странно, и аз забелязах, че с нетърпение очаквам да се усмихне отново, за да видя пак самотната й трапчинка.

Коля я беше целунал и по двете бузи, когато ни отвори вратата, и лицето й беше поруменяло, така че за миг отново изглеждаше здрава.

— Казваха, че си мъртъв!

— Все още не — отговори Коля. — Това е моят приятел Лев. Не иска да ми каже нито бащиното си име, нито фамилията, но може би ще ги сподели с теб. Имам чувството, че си негов тип. Лев, това е Соня Ивановна. Едно от ранните ми завоевания, която си остава моя скъпа приятелка и до днес.

— Ха! Беше твърде кратко завоевание, нали? Като Наполеон в Москва?

Коля се усмихна широко. Продължаваше да прегръща Соня с едната си ръка и да я притиска към себе си. Тя се беше увила в мъжко палто и три или четири пуловера, но дори под всички дрехи се виждаше, че от нея не е останало много.

— Беше класическо прелъстяване. Запознахме се на лекция по история на изкуството. Първо й разказах всичко за перверзните на големите майстори, от малките момчета на Микеланджело до стъпалата на Малевич — чувал ли си за това? Той е скицирал стъпалата на икономката си всяка сутрин и всяка вечер е мастурбирал на собствените си рисунки.

— Това е лъжа — довери ми тя. — Никой друг на света не е чувал тази история.

— И така, тя научи всички тези неща за страстите на великите художници, развълнува се, удари една-две водки и готово. Дойдох, видях, свърших работа.

Тя се приведе по-близо до мен, като ме докосна по ръкава на палтото, и театрално прошепна:

— Не знам за работата, но той свърши. Това поне е сигурно.

Не бях свикнал да слушам жени, които говорят за секс. Момчетата, които познавах, непрекъснато говореха за това, макар че нито едно от тях не ми се струваше голям авторитет по въпроса, но момичетата пазеха тази тема за собствените си затворени събрания. Зачудих се дали Гриша вече беше успял да спи с Вера, преди да си спомня, че и Гриша, и Вера бяха мъртви и погребани под надгробни камъни от натрошен бетон.