Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Това е добре. Моите роднини също. Малките ми братя заминаха за Москва.

— А сега германците са стигнали и до Москва — обади се Павел, един младеж с остри черти като на гризач, който се взираше в желязната печка и не поглеждаше никого в очите. — И за няколко седмици ще я превземат.

— Да я превземат — каза Тимофей. — Ще направим като Ростопчин — ще изгорим всичко и ще отстъпим. Къде ще нощуват? Какво ще ядат? Нека зимата да се оправя с тях.

— Като Ростопчин… пфу — Соня направи гримаса все едно беше усетила неприятна миризма. — Изкарваш го някакъв герой.

— Той наистина е бил герой. Не бива да съдиш за историята само по Толстой.

— Да, да, добрият граф Ростопчин, другарят на народа.

— Не намесвай политиката. Говорим за военни действия, а не за класова борба.

— Как така да не намесвам политиката? Тя вече е намесена. Да не мислиш, че военните действия нямат нищо общо с политиката?

Коля ги накара да замълчат, когато заговори. Гледаше в чашата си с чай, която държеше с двете си ръце.

— Германците няма да превземат Москва — каза той.

— И кой експерт по-точно го казва? — попита го Павел.

— Аз го казвам. В началото на декември фрицовете бяха на трийсет километра от града. Сега са на сто километра. Вермахтът никога не е отстъпвал. Не знаят как се прави. Всичко, на което са ги обучавали, всичките им учебници са само за атака. Атака, атака, атака. А сега са тръгнали назад и няма да се спрат, докато не паднат по гръб в Берлин.

Дълго време никой не каза нищо. Жените в групичката гледаха Коля с широко отворени очи, които бяха станали малко по-ярки на изпитите им лица. Вече всички бяха мъничко влюбени в него.

— Извинявай за въпроса, другарю — каза Павел, като произнесе иронично последната дума. — Но щом си толкова важна фигура в армията и си наясно с такава секретна информация, какво точно правиш тук с нас?

— Не мога да обсъждам заповедите си — отговори Коля, без да обръща внимание на обидния тон на хирурга.

Той отпи от чая си и задържа топлата глътка вода в устата си. После забеляза, че Соня продължава да го гледа, и се усмихна. Всички мълчаха. Никой не беше помръднал от мястото си, но енергията в стаята се беше променила, така че Коля и Соня вече бяха на сцената, под светлините на прожекторите, а всички останали се бяхме превърнали в притихнали зрители и се чудехме дали в представлението ще има голотии. Любовната им игра вече беше започнала, макар че седяха в двата края на стаята и бяха опаковани с многобройни пластове вълна. Искаше ми се някой ден някое момиче да гледа и мен по този начин, но си знаех, че това никога няма да се случи. Тесните ми рамене и очите ми, зорки и плашливи като на плъх, не бяха способни да разпалят страст у никого. А най-лошото от всичко беше моят нос — този омразен нос, тази човка, прицел на хиляди обиди. И без това беше неприятно да бъдеш евреин в Русия, но да бъдеш евреин с нос, който сякаш е взет от антисемитска карикатура — е, това беше достатъчно, за да ме накара да се ненавиждам. През повечето време се гордеех с това, че съм евреин, но не исках да приличам на такъв. Исках да приличам на ариец — русокос, синеок, с широки рамене и силна челюст. Исках да приличам на Коля.

Коля намигна на Соня и си изпи чая. После въздъхна, вторачен в утайката на дъното на чашата.

— Знаете ли, че не съм срал от девет дни?

Тази нощ всички останахме да спим във всекидневната с изключение на Коля и Соня, които едновременно се изправиха по някакъв невидим сигнал и се скриха в спалнята. Останалите се завихме заедно с всички одеяла. Лежахме един до друг, за да се топлим, и макар че по някое време през нощта печката изгасна, не треперех толкова много. Всъщност студът ме притесняваше по-малко от приглушените стонове на Соня. Бяха невъзможно щастливи, все едно Коля заличаваше с чукането си цялото нещастие от последните шест месеца, глада и студа, бомбите и германците. Соня беше чудесна и мила, но беше ужасно да слушам удоволствието, което изпитваше — исках аз да съм този, който е в състояние да спаси едно хубаво момиче от обсадата единствено с помощта на кура си. А вместо това лежах на пода в някакъв непознат апартамент до някакъв непознат мъж, който мърдаше насън и вонеше на варено зеле.

Не вярвам сексът да е продължил толкова дълго — кой имаше енергия за това? — но тогава ми се стори, че го правиха през половината нощ, Соня стенеше, а Коля говореше тихо и аз не можех да чуя какво казва през тънките стени. Звучеше съвсем спокоен, все едно й четете някаква статия от вестника. Питах се какво толкова й говори, по дяволите. Какво казваш на момичето, докато го чукаш? Струваше ми се важно да знам това. Може би цитираше нещо от онзи писател, за когото винаги говореше толкова разпалено. Или разказваше за битката с канибала и жена му, макар че това не ми се струваше много вероятно. Лежах в тъмното и ги слушах, а вятърът разтърсваше прозорците в рамките и в печката припукваха последните въглени. Най-самотните звуци на света са звуците на други хора, които правят любов.