Дэвид Бениофф - Градът на крадците

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН ДВАМАТА стояхме пред една сграда на две пресечки от арката „Нарва“ и гледахме нагоре към великанския афиш с портрета на Жданов.

— Това трябва да е — каза Коля, като тропаше с крака да се стопли.

Изглеждаше невъзможно, но днес беше още по-студено, отколкото на предишния ден. Безкрайната синева на небето се нарушаваше от един-единствен облак, който приличаше на рибена кост. Приближихме се до входната врата на сградата. Беше заключена, естествено. Коля заблъска по нея, но никой не отвори. Двамата стояхме пред вратата като идиоти и удряхме ръцете си една в друга през ръкавиците, заровили брадички в гънките на шаловете си.

— И какво ще правим сега?

— Рано или късно някой ще влезе или ще излезе. Какво ти става днес? Нещо си сърдит.

— Нищо ми няма — отговорих аз, но и сам можех да чуя, че съм сърдит. — Ходихме цял час, за да стигнем дотук, сега ще чакаме още един час, за да влезем, и вътре няма да има никакъв старец с кокошарник.

— Не, не, сърдит си за нещо друго. За „Киров“ ли си мислиш?

— Естествено, че си мисля за „Киров“ — троснах се аз.

Сега се ядосах още повече, защото всъщност не си мислех за „Киров“.

— През есента имахме един лейтенант, който се казваше Белак. Беше военен до мозъка на костите си, цял живот беше носил униформа, беше се сражавал срещу белогвардейците и прочие. И една вечер видя едно хлапе, което се казваше Левин, да плаче заради писмото, което беше получило току-що. Бяхме в един окоп пред Зеленогорск, точно преди финландците да го превземат отново. Левин ревеше толкова силно, че не можеше да говори. Някой беше убит от германците. Не си спомням дали беше майка му, баща му или цялото му семейство, не знам. Във всеки случай Белак му взе писмото, сгъна го много прилежно, пъхна го в джоба на палтото на Левин и му каза: „Добре, поплачи си сега. Но след това не искам да те виждам да плачеш, докато Хитлер не увисне от бесилото.“

Коля се вторачи в далечината, като си спомняше думите на лейтенанта. Сигурно смяташе, че са много мъдри. На мен ми се струваха фалшиви — баща ми мразеше такива фрази, които сякаш бяха измислени от някой журналист с одобрението на Партията, за да бъдат включени в поредната статия със заглавие „Герои на фронта!“ които непрекъснато публикуваха в „Пионерска правда“.

— И какво, спря ли да плаче?

— Ами, тогава спря. Само подсмърчаше. Но през нощта пак се разрева. Въпросът не е в това.

— А в кое е въпросът?

— Няма време да се скърби. Нацистите искат да ни избият. Можем да си плачем колкото си искаме, но това няма да ни помогне да се бием с тях.

— Кой плаче? Аз не плача.

Коля не ме слушаше. Нещо беше заседнало между предните му два зъба и той се опитваше да го изчопли с нокът.

— Няколко дни по-късно Белак стъпи на една противопехотна мина. Гадна работа са тези мини. Нищо не остава от човека, когато…

Той притихна, като си спомни за обезобразеното тяло на стария си командир, а аз се почувствах виновен за това, че си бях помислил нещо лошо за него. Командирът може и да говореше с клишета, но поне се беше опитал да помогне на младия войник, да го разсее от мисълта за трагедията вкъщи и това беше по-важно от оригиналната фраза.

Коля отново заудря по вратата на сградата. Почака малко, въздъхна и вдигна очи към самотния облак, който се носеше в небето.

— Живее ми се в Аржентина за година или две. Никога не съм виждал океана. А ти?

— Не.

— Сърдит си, млади израилтянино. Кажи ми защо.

— Върви да чукаш някоя свиня, бе.

— Аха! Така е по-добре!

Той ме побутна и отстъпи с танцова стъпка, вдигнал ръцете си като боксьор все едно бяхме на ринга.

Седнах на прага. Дори от това незначително движение пред очите ми плувнаха искри. Сутринта бяхме пили още чай при Соня, но нямаше храна, а аз си пазех библиотечния бонбон. Вдигнах поглед към Коля, който вече ме гледаше с известна тревога.

— Какво говореше снощи? — попитах го аз. — Докато беше, нали се сещаш, докато беше с нея.

Коля присви очи, озадачен от този въпрос.

— С кого? Със Соня? Какво съм говорил?

— През цялото време й говореше нещо.

— Докато правехме любов?

От самата фраза ми ставаше неудобно. Кимнах. Коля се намръщи.

— Не знаех, че съм говорил нещо.

— През цялото време говореше!

— Обичайните неща, предполагам — каза той.

После лицето му се озари от внезапна усмивка. Той седна до мен на прага.

— Но, разбира се, ако никога не си посещавал някоя страна, ти сигурно не познаваш обичаите. Искаш да знаеш какво да кажеш.