Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Момчето отвори уста и сякаш дори това усилие му струваше твърде скъпо. Устните му бяха напукани, все едно бяха залепени с лепило.

— Той не дава да оставям кокошките.

Коля хвърли поглед към празните клетки.

— Мисля, че вече може. Ела, долу живеят две симпатични момичета, те ще ти дадат да ядеш супа и да пиеш вода.

— Не съм гладен — каза момчето и аз разбрах, че беше обречено.

— Нищо, ела — казах му аз. — Тук е много студено. Ще те стоплим и ще ти дадем вода.

— Трябва да пазя кокошките.

— Кокошките ги няма — каза Коля.

— Не всичките.

Съмнявах се, че момчето ще доживее до другия ден, но не исках да го оставя да умре на това място, само с брадатия труп и празните клетки. Мъртвите бяха навсякъде в Питер: натрупани на големи купчини зад градската морга; изгорени в ямите пред Пискаревското гробище; пръснати по леда на езерото Ладога в очакване да ги изкълват чайките, ако изобщо бяха останали някакви чайки. Но никога не бях виждал по-самотно място, на което да си отидеш.

— Погледни — каза Коля и разтърси една от празните клетки. — Няма никой вкъщи. Ти си бил добър пазач и си охранявал кокошките, но вече ги няма. Ела с нас.

Той протегна ръката си в ръкавица, но момчето не му обърна внимание.

— Руслан щеше да ви застреля.

— Руслан? — повтори Коля и хвърли поглед към трупа на стареца. — Руслан е бил опасен дядка, а? Веднага се вижда. Радвам се, че не си се метнал на него.

— Той казваше, че всички искат нашите кокошки.

— Съвсем вярно.

— Казваше, че ако им позволим, ще се качат тук и ще ни заколят. Ще ни откраднат кокошките и ще ги сварят на супа. Така че единият от нас винаги трябваше да стои буден и да държи пушката.

Момчето говореше монотонно и не поглеждаше към нас, а се взираше в празното пространство. Вече виждах, че трепери и зъбите му тракаха, когато не говореше. По бузите и врата му се виждаха снопчета светлокафяв мъх — последното усилие на тялото му да се изолира от студа.

— Казваше, че с тях ще оцелеем до края на обсадата. По две яйца на ден заедно с дажбите щяха да ни стигнат. Но не можахме да ги опазим от студа.

— Забрави за проклетите кокошки. Хайде, дай ръка.

Момчето продължаваше да не обръща внимание на протегнатата ръка на Коля и той най-сетне ми направи знак да му помогна. Но аз бях забелязал нещо — движение там, където не биваше да има движение, под коженото палто на момчето, все едно великанското му сърце биеше толкова силно, че пулсът му се виждаше с просто око.

— Какво имаш там? — попитах го аз.

Момчето погали коженото си палто, за да успокои това, което се криеше под него. Очите му за пръв път срещнаха моите. Колкото и да беше отслабнал, на милиметри от финала, аз виждах колко е корав — беше наследил желязната воля на дядо си.

— Руслан щеше да ви застреля.

— Да, да, все така казваш. Ти си спасил едната от кокошките, нали? Последната.

Коля спря и ме погледна:

— Колко яйца на ден може да снесе една кокошка?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Слушай, момче, ще ти дам триста, рубли за тази кокошка.

— Хората ни предлагаха по хиляда. Но той винаги отказваше. Казваше, че с кокошките можем да преживеем цялата зима. А какво ще правим с тези рубли?

— Ще си купиш храна? Ако я държиш тук, и тази кокошка ще умре като всички останали.

Момчето поклати глава. Беше се изтощило от толкова говорене и клепачите му се отпуснаха.

— Добре, какво ще кажеш за това? Дай ми го — Коля се обърна към мен и грабна библиотечния бонбон от ръката ми.

После сложи в скута на момчето бонбона, последното си останало парче наденица и тристата рубли.

— Това е всичко, което имаме. Слушай сега. Ако не се преместиш, тази нощ ще умреш тук. Трябва да ядеш и да се махнеш от този покрив. Ще те занесем долу, при момичетата на петия етаж…

— Те не ми харесват.

— Няма да се жениш за тях. Ние ще им дадем тези пари, така че да те нахранят със супа и да те оставят да живееш при тях за няколко дни, за да си върнеш силите.

Момчето нямаше сили да направи нещо повече, освен едва забележимо да поклати глава, но беше съвсем ясно какво искаше да каже. То нямаше да си тръгне оттук.

— Искаш да останеш тук, за да пазиш кокошката? С какво ще я храниш, по дяволите?

— Искам да остана тук заради Руслан.

— Остави мъртвите да се грижат за мъртвите. Идваш с нас.

Момчето се зае да разкопчава палтото си. Държеше кафявата кокошка до гърдите си, като сукалче. Беше най-нещастната и дребна кокошка, която бях виждал през живота си — проскубана и замаяна. Едно здраво врабче щеше да я разпердушини, ако се сбият.