Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Може да се притеснява — каза Соня. — Може би не иска да снася яйца, защото всички я гледаме.

— Може би трябва да пие нещо.

— Хм, това е добра идея. Хайде да й дадем малко вода.

Никой не помръдна. Всички бяхме гладни и уморени и се надявахме някой друг да стане и да налее вода. Небето навън вече потъмняваше. Чувахме жуженето на загряващите прожектори, докато дебелите им жички бавно се нажежаваха. Над града кръжеше един самотен „Сухой“ и бръмченето на пропелера му беше равномерно и успокояващо.

— Ама е грозна като фъшкия, нали?

— Според мен е сладка — каза Соня. — Прилича на баба ми.

— Може би трябва да я разтръскаме и да видим дали яйцата няма да паднат от нея.

— Не, трябва й вода.

— Да, донесете й вода.

Измина още един час. Най-сетне Соня запали газените лампи, включи радиото и отля малко вода от реката от една кана в една чаена чинийка, която сложи в кутията на Любима. Любима я изгледа злобно, но не направи никакво усилие да пие вода.

Соня се върна на мястото си и въздъхна. Почака малко, за да събере сили, после се обърна към стойката за кърпене до стола си, взе един скъсан чорап, иглата, конеца и едно порцеланово яйце, което пъхна в петата на чорапа, за да опъне плата. Загледах се как работят костеливите й пръсти. Беше хубаво момиче, но ръцете й бяха като на онази с косата, останали без плът и кръв. Но пък умееше да кърпи чорапи. Иглата проблясваше на светлината на лампата, докато влизаше и излизаше от плата, навътре и навън, навътре и навън, и ме унасяше в сън.

— Да ви кажа ли кой е истинска зла малка кучка? — обади се изведнъж Коля. — Наташа Ростова.

Името ми звучеше познато, но не можех да се сетя откъде.

Соня се намръщи, но не вдигна поглед от чорапа.

— Онова момиче от „Война и мир“?

— Не мога да я понасям тази. Всички са влюбени в нея — абсолютно всички, дори собствените й братя, — а тя не е нищо повече от една празноглава идиотка.

— Може би точно това е идеята — каза Соня.

Бях полузаспал, но се усмихнах. Въпреки всичките му дразнещи качества не можех да не харесвам човек, който беше способен да мрази литературна героиня с такава страст.

Соня кърпеше дупките в чорапа с умелите си ръце на скелет. Коля барабанеше с пръсти по крачолите си и се мръщеше, докато си мислеше за Наташа Ростова и колко беше несправедливо всичко това. Любима трепереше в топлата стая и се опитваше да прибере птичата си глава още по-навътре в тялото си, все едно си мечтаеше да стане костенурка.

По радиото говореше драматургът Герасимов: „Смърт на страхливците! Смърт на провокаторите! Смърт на всички, които сеят паника и слухове! На трибунала! Дисциплина. Смелост. Непреклонност. Запомнете едно: Ленинград не се страхува от смъртта. Смъртта се страхува от Ленинград.“

Аз изсумтях и Коля ме погледна.

— Какво има? Не ти ли харесва старият Герасимов?

— Какво да му харесвам?

— Поне е патриот. Останал е тук, в Питер, вместо да отиде някъде на сигурно място с Ахматова и всички останалите.

— Аз съм съгласна с Лев — каза Соня и подхвърли още една шепа подпалки в печката.

Въглените се разгоряха и осветиха русата й коса, а малките й уши за миг станаха алени и прозрачни.

— Той не е нищо повече от продавач на партийна пропаганда.

— Даже по-лошо — казах аз и усетих как гласът ми се изпълва с гняв. — Нарича се писател, но мрази писателите — чете ги само за да провери дали не са написали нещо опасно и обидно. И ако реши, че са написали нещо такова, с тях е свършено: донася ги в Литбюро, напада ги във вестниците и по радиото. И някой някъде в някой комитет казва: „Е, Герасимов казва, че този човек представлява заплаха, а Герасимов е един от нас, значи този човек наистина представлява заплаха…“

Спрях по средата на изречението. Огорченият ми глас сякаш отекваше в малкия апартамент, но може и да си въобразявах — бях твърде засрамен от това, че бях разкрил толкова много и толкова бързо. Соня и Коля ме гледаха вторачено — тя изглеждаше разтревожена, а Коля беше впечатлен, сякаш през цялото време ме беше смятал за глухоням и току-що беше разбрал, че мога да говоря.

— Баща ти е бил Авраам Бениов.

Не отговорих, но и думите на Коля не бяха въпрос. Той закима все едно всичко му беше станало ясно.

— Трябваше да се сетя по-рано. Не знам защо би искал да криеш такова нещо. Човекът беше поет, истински поет, каквито няма много. Би трябвало да се гордееш с него.

— Няма нужда да ми казваш да се гордея с него — троснах му се аз. — Ако ми задаваш всякакви тъпи въпроси и аз не искам да им отговарям, това си е моя работа. Не обсъждам семейството си с непознати. Но никога повече не ми казвай да се гордея с баща си.