Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Добре де — каза Коля и вдигна ръце. — Добре. Съжалявам. Не исках да го кажа така. Просто исках да кажа, че вече не сме непознати.

— Чувствам се като идиотка — каза Соня. — Извинявай, Лев — но не съм чувала за баща ти. Поет ли е бил?

— Велик поет — каза Коля.

— Той винаги казваше, че е средна работа. Каза ми, че в неговото поколение има Маяковски и всички останали, и той е по средата заедно с всички останали.

— Не, не, не го слушай. Беше чудесен автор. Честно, Лев, не го казвам само заради теб. „Стар поет, някога прочут, седи сам в едно кафене“. Великолепно стихотворение.

Това беше стихотворението от баща ми, което включваха във всички антологии — поне в онези, които бяха публикувани преди 1937 година. Бях го чел няколко десетки пъти, след като отведоха баща ми, но от години не бях чувал друг глас да произнася заглавието му.

— И той е бил… бил е…

Соня кимна настрани, сякаш посочваше нещо с брадичката си. Жестът можеше да означава всичко: отведен в Сибир, застрелян в главата, принуден да замълчи по заповед на централния комитет. Подробностите никога не излизаха наяве. Соня искаше да каже „премахнат“ — и аз кимнах в знак на потвърждение.

— Знам това стихотворение наизуст — каза Коля, но ми направи услуга да не го каже.

В този момент вратата на апартамента се отвори и Тимофей — един от хирурзите, с които се бях запознал предишната вечер — дойде да стопли ръцете си на печката. Когато забеляза Любима в кутията, той клекна до нея и я разгледа с ръце на коленете.

— Откъде се взе това?

— Коля и Лев са го взели от някакво момче до арката „Нарва“.

Тимофей се изправи и се усмихна широко. После извади две големи глави лук от джобовете на палтото си.

— Дадоха ми ги в болницата. Не мислех да ги деля с никого, но ми се струва, че тази вечер ще имаме възможност да си приготвим прекрасна супа.

— Любима не е за тенджерата — каза Коля. — Трябва ни заради яйцата.

— Яйцата? — повтори Тимофей и погледна първо към нас, после към Любима и накрая отново към нас.

Гледаше ни така все едно се шегуваме с него.

— Никой не вярва в Любима — продължи Коля, — но аз няма да се откажа от нея. Разбираш ли нещо от кокошки? Мислиш ли, че може да снесе една дузина яйца до четвъртък?

— Какво говориш, по дяволите?

Хирургът изглеждаше все по-ядосан. Коля отвърна на погледа му по същия начин, обиден от неговия тон.

— Не разбираш ли руски? Чакаме я да снесе яйца!

За миг си помислих, че може да се стигне до бой, което нямаше да се отрази добре на репутацията на Червената армия: народът имаше нужда от хирурзи, а Коля щеше да го размаже с един удар. Но Тимофей се разсмя и поклати глава, като чакаше да започнем да се смеем заедно с него.

— Смей се, колкото си искаш — казах му аз. — Няма да ни пипаш кокошката.

— Това не е кокошка, идиот такъв. Това е петел.

Коля се поколеба, сякаш не беше сигурен дали хирургът се подиграва с нас или иска да ни измами, за да вкара Любима в тенджерата. Аз се наведох на стола и се взрях в птицата. Не знам защо си мислех, че ще постигна нещо с това. Какво очаквах да видя, миниатюрни топки?

— Искаш да кажеш, че тя няма да снесе яйца? — попита Коля, без да откъсва поглед от Тимофей.

Хирургът отговори бавно и отчетливо, сякаш общуваше с идиоти.

— Не е тя, а той. И няма никаква вероятност да снесе яйца.

СУПАТА ТАЗИ ВЕЧЕР БЕШЕ вкусна като юни, като храната във вечерите, които си спомняхме отпреди обсадата. Един обожател на Соня, пилот от ВВС, й беше подарил цял картоф. Коля възрази, че не желае да яде подаръка на друг любовник, но никой не обърна внимание на възраженията му — точно както се надяваше — и супата от Любима беше гъста от нарязания картоф, лука и солта. За наш късмет останалите хирурзи бяха останали да пренощуват на друго място. Соня размени едно крилце и една чаша от бульона срещу бутилка годна за пиене водка; германците изстреляха само няколко лениви снаряда срещу града все едно искаха да ни напомнят за присъствието си, но си имаха нещо по-интересно за вършене тази вечер; и към полунощ вече бяхме пияни, стомасите ни бяха пълни, Коля и Соня се чукаха в спалнята, а аз играех ускорен шах с Тимофей на светлината на огъня в печката.

По средата на втората ни партия аз преместих коня си, а Тимофей се вторачи в дъската, оригна се и каза:

— Охо. Бива те.

— Сега ли разбра? В предишната партия те матирах в шестнайсет хода.

— Мислех си, че е от алкохола… Нямам шанс, нали?