Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Всичките ми приятели и съседи — Вера и Олег, и Гриша, и Люба Николаевна, и Заводилов — вече ми се струваха нереални, сякаш тяхната смърт беше заличила и всяка следа от живота им. Може би винаги бях знаел, че един ден ще изчезнат, и затова ги бях държал на разстояние от себе си, бях се смял на вицовете им и бях слушал плановете им за живота, но никога не бях вярвал в съществуването им. Бях се научил как да се пазя. Когато милицията отведе баща ми, още бях малко глупаво момче и не можех да разбера как един човек — един човек със силна воля и блестящ ум — може да спре да съществува след едно щракване с пръсти на някой невидим бюрократ все едно не е нищо повече от цигарен дим, издишан от някой отегчен постови на някоя вишка в Сибир — някой постови, който се чуди дали приятелката му изневерява в родния град и се взира в зимните гори, без да забелязва гигантската синя паст на небето над себе си, което чака да погълне и дима, и постовия, и всичко друго, което расте на земята под него.

Коля се сбогуваше с момичетата, като остави своите кофи в антрето на техния апартамент и ми направи знак да направя същото.

— Внимавайте там горе — каза едно от момичетата, сигурно посмелото от двете. — Той е на осемдесет години, но ще ви застреля на място.

— Аз съм се сражавал с фрицовете на фронта — отговори Коля, като се усмихна и намигна на момичето, за да я успокои. — Мисля, че ще се справя с едно сърдито старче.

— Ако искате нещо за ядене, когато слизате, ние ще правим супа — обади се второто момиче.

По-смелата я погледна недоволно и аз вяло се запитах дали беше раздразнена от предложението за безплатна храна или от предложението за флирт.

Двамата с Коля продължихме по последното стълбище към вратата на покрива.

— Ето какъв е планът — каза ми той. — Аз ще говоря. Разбирам се добре със старите хора.

Аз бутнах вратата и вятърът ни блъсна в лицето, като носеше парченца лед и мръсотия от града. Наведохме глави и с усилие продължихме напред като бедуини в пясъчна буря. Пред нас се виждаше мираж — нямаше как да е друго, защото беше барака, скована от дъски и филц, а процепите между дъските бяха затъкнати с вълнени парцали и стари вестници. Аз бях градско момче до мозъка на костите си; никога не бях ходил в стопанство и дори не бях виждал крава на живо; но веднага разбрах, че това е кокошарник. Коля ме погледна. Очите ни бяха насълзени от вятъра, но и двамата бяхме широко, налудничаво усмихнати.

В единия край на кокошарника имаше крива вратичка с резе от външната страна. Коля леко почука на вратата. Никой не отговори.

— Ехо? Не стреляй по нас! Ха-ха! А, идваме на гости… Ехо? Добре, ще отворя вратата. Ако това не е добра идея, ако мислиш да стреляш, по-добре кажи още сега.

Коля застана от едната страна на вратата, направи ми знак да застана от другата и побутна вратата с върха на ботуша си. Зачакахме някой да изругае или да стреля, но не последва нищо подобно. Когато решихме, че вече е безопасно, надникнахме в кокошарника. Вътре беше тъмно — светеше само една лампа с фитил, окачена на кукичка на стената. Подът беше застлан със стара слама, която вонеше на курешки. До едната стена бяха подредени празни клетки — всяка изглеждаше достатъчно голяма за една кокошка. В дъното на кокошарника седеше едно момче, с гръб към стената, с колене до гърдите. Беше облечено с женско палто от заешка козина. Изглеждаше абсурдно, но сякаш му беше топло.

На сламата под клетките седеше един мъртвец, облегнат на стената, с разперени и сковани като на марионетка крайници. Имаше дълга бяла брада, като на някой анархист от деветнадесети век, а кожата му приличаше на разтопен восък от свещ. В скута му имаше някаква антична пушка. Изглеждаше така, все едно е мъртъв поне от няколко дни.

Двамата с Коля гледахме мрачната сцена. Бяхме се озовали сред скръбта на някой друг и се чувствахме виновни като натрапници. Поне аз се чувствах по този начин. Неудобството не се отразяваше на Коля по същия начин, по който се отразяваше на мен. Той влезе в кокошарника, приклекна до момчето и го хвана за коляното.

— Добре ли си, войниче? Искаш ли малко вода?

Момчето не го погледна. Сините му очи изглеждаха гигантски на измършавялото лице. Аз отчупих едно парченце библиотечен бонбон, влязох в кокошарника и протегнах ръка към него. Очите на момчето бавно се преместиха към мен. Сякаш отрази присъствието ми и храната в ръката ми, после извърна поглед. Беше някъде много далеч от нас.

— Това дядо ти ли е? — попита Коля. — Трябва да го изнесем на улицата. Не е добре да седиш така сам с него.