Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Защо не си с твоята част? — попита го той.

Коля измъкна писмото на полковника от джоба си и го показа на офицера. Видях как изражението на мъжа се промени. Той кимна на Коля и ни направи знак да се качим в колата.

— Покажете ни къде са.

Пет минути по-късно двамата с Коля отново пристъпихме в апартамента на канибалите, този път придружавани от четирима войници, насочили карабините си „Токарев“ в различни ъгли на стаята. Въпреки че бях обграден от въоръжени мъже, почти не можех да дишам от страх. Когато видях гръдния кош на детето, увиснал от стоманената верига, одраното бедро и ръката, ми се прииска да затворя очи и никога вече да не ги отворя. Дори войниците, колкото и да бяха корави, свикнали да изнасят обезобразените тела на другарите си от бойното поле, извърнаха поглед от люлеещите се вериги.

Великанът и жена му бяха изчезнали. Бяха изоставили всичко — фитилите на лампите все още бяха запалени, чаят беше горещ в самовара, но те бяха избягали в нощта. Офицерът поклати глава и се огледа. По стените на апартамента бяха зейнали дупки, където се беше стоварвала стоманената тръба.

— Ще ги запишем в списъка, ще им спрем дажбите и прочие, но ще бъде истинско чудо, ако ги заловят. Вече не е останала никаква милиция.

— Къде ще се скрие? — попита Коля. — Той е най-големият изрод в целия град.

— Тогава се надявай да го забележиш пръв, преди той да те види — каза един от войниците, като пипна с пръст неравния ръб на една дупка, пробита в стената.

— НАПРАВО Я НОКАУТИРА — казах аз на Коля.

Двамата се влачехме на север покрай часовниковата кула на Витебската гара — най-величествената от всички гари в Ленинград, дори сега, когато по релсите не се бяха движили влакове почти от четири месеца и стъклописите на прозорците бяха закрити с шперплат.

— Беше добро кроше, нали? Никога не бях удрял жена, но моментът ми се стори подходящ.

Така бяхме решили да говорим за това — свободно и леко, като двама младежи, които обсъждат боксов мач. Нямаше друг начин да се говори. Не биваше да оставяш твърде много истина да се процежда в разговора, не биваше да признаваш с устните си това, което беше видял с очите си. Ако отвориш вратата дори на един сантиметър, ще подушиш вонята навън и ще чуеш писъците. Затова не биваше да отваряш вратата. Трябваше да мислиш единствено за задачите за деня — търсене на храна, вода и нещо за горене — и да пазиш всичко останало за след края на войната.

Все още не бяха пуснали сирената за вечерния час, но не оставаше много време. Бяхме решили да прекараме нощта в „Киров“ — знаех, че там имам достатъчно подпалки за приличен огън и чайник, пълен с вода от реката. Не беше толкова далеч, но след като паниката ми си беше отишла, аз се чувствах като старец, а мускулите на краката ме боляха от тичането. Закуската с полковника беше прекрасна в онзи момент, но освен това беше разширила стомаха ми, така че гладът се беше завърнал. А сега беше смесен и с гадене, защото не можех да се отърся от спомена за гръдния кош на онова дете. Когато отхапах от замръзналия библиотечен бонбон, на вкус ми заприлича на изсушена кожа и едва се насилих да го преглътна.

Коля куцукаше до мен — краката му бяха също толкова изтормозени, колкото и моите, — но на лунната светлина изглеждаше все така безгрижен, сякаш не го измъчваха никакви неприятни мисли. Може би в съзнанието му беше по-спокойно, защото беше реагирал смело, със сила и решителност, докато аз се бях свивал на тъмното стълбище в очакване някой да ме спаси.

— Виж, трябва да… искам да ти кажа, че съжалявам. Избягах и съжалявам за това. Ти ми спаси живота.

— Нали аз ти казах да бягаш.

— Да, но… трябваше да се върна. Аз имах нож.

— Имаше нож, да — каза Коля и се засмя. — Все едно щеше да ти помогне. Трябваше да се видиш как го размахваше срещу него. Ха, като Давид и Голиат. Онзи беше готов да те изяде жив.

— Аз те изоставих. Мислех си, че ще те убият.

— Е, те също си мислеха така. Но нали ти казах, че имам бързи юмруци?

Той изстреля няколко прави във въздуха пред себе си, като ръмжеше подобно на боксьор: „Хъ! Хъ!“

— Аз не съм страхливец. Знам, че приличах на такъв, но не съм.

— Слушай, Лев — каза ми той, като отпусна ръка на раменете ми и ме принуди да вървя с неговите големи крачки. — Ти не искаше да се качваш в онзи апартамент. Аз бях селският глупак, който настоя да го направим. Така че не ми дължиш извинение. И не смятам, че си страхливец. Всеки щеше да избяга, ако имаше капка здрав разум в главата си.