Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Имаш ли яйца? — попитах го аз, като примигнах нагоре към него.

— А ти какво имаш?

— Пари. Имаме пари. Чакай да доведа моя приятел.

Затичах се обратно към пазара „Сенной“. За пръв път, откакто го бях срещнал, се зарадвах да видя русата глава на Коля. Той продължаваше да се шегува с къдрокосото момче — сигурно му описваше с подробности мечтаното си лайно.

— Ето го къде е! — провикна се той, когато ме видя. — А аз си помислих, че си ме изоставил.

— Там има един човек, който казва, че има яйца.

— Отлично! — възкликна Коля и се обърна към момчето. — Синко, за мен беше огромно удоволствие да се запознаем.

Двамата тръгнахме обратно между сергиите, които вече затваряха за през нощта. Коля ми подаде един библиотечен бонбон, увит в хартия.

— Заповядай, друже. Тази вечер ще пируваме.

— Момчето ли ти го даде?

— Даде? Момчето ми го продаде.

— За колко?

— Сто рубли за два бонбона.

— Сто рубли!

Ядосано вдигнах поглед към Коля, който отвори своя бонбон, отхапа от него и направи гримаса.

— Значи са ни останали само триста?

— Точно така. Впечатляваща аритметика.

— Тези пари са за яйцата.

— Така е, но ние не можем да издирваме яйца, ако не си поддържаме силите с нещо.

Брадатият мъж ни чакаше в края на пазара „Сенной“, а ръцете му бяха все така скръстени на гърдите. Когато се приближихме, той огледа Коля преценяващо като боксьор, който сравнява силите си с противника.

— Само двамата ли сте?

— Колко повече ти трябват? — попита Коля в отговор, като се усмихна на великана. — Чух, че продаваш яйца.

— Продавам всичко. А вие какво имате?

— Имаме пари — казах аз, като си мислех как съм почти сигурен, че вече сме минали през това.

— Колко?

— Достатъчно — отговори Коля. — Трябват ни една дузина яйца.

Брадатият мъж подсвирна.

— Значи имате късмет. Точно толкова имам.

— Видя ли? — каза Коля и ме стисна за рамото. — Не беше толкова трудно.

— Елате с мен — каза великанът и пресече улицата.

— Къде отиваме? — попитах го аз, докато вървяхме след него.

— Държа всичко вътре. Навън не е безопасно. На всеки няколко дни идват войници и крадат всичко, което си поискат. Ако някой им каже нещо, те го застрелват.

— Е, войниците все пак защитават града — каза Коля. — Няма как да се сражават, ако умират от глад.

Великанът хвърли поглед към армейското палто на Коля и военните му ботуши.

— А ти защо не защитаваш града?

— Защото изпълнявам специално поръчение от един полковник. Не ме мисли.

— Значи този полковник ви е изпратил двамата със специалното поръчение да търсите яйца, така ли?

Великанът ни се усмихна отгоре. Зъбите му проблясваха сред черната брада като зарчета без точки. Естествено, че не повярва на Коля. Кой би му повярвал?

Вървяхме покрай замръзналия канал на река Фонтанка — по леда бяха пръснати изоставени трупове и някои бяха покрити с платно и затиснати с камъни, но други бяха оставени без топлите си дрехи, а белите им лица се взираха нагоре в притъмняващото небе. Вятърът беше започнал да се надига за през нощта и аз се загледах в дългата руса коса на една жена, която се развяваше пред лицето й. Сигурно някога се беше гордяла с тази коса, беше я мила два пъти в седмицата и я беше разресвала по двайсет минути всяка вечер, преди да си легне. Сега косата й се опитваше да я защити, да не позволи на непознатите да видят гниещата й плът.

Великанът ни отведе до една тухлена сграда на пет етажа. Всичките й прозорци бяха заковани с шперплат. На фасадата имаше огромен афиш, висок два етажа, на който се виждаше как една млада майка изнася мъртвото си дете от някаква горяща сграда. „СМЪРТ НА УБИЙЦИТЕ НА ДЕЦА!“ пишеше на афиша. След като изрови ключа от джоба на палтото си, великанът отключи входната врата и я задържа отворена, за да влезем. Аз хванах Коля за ръкава, преди да го направи.

— Защо не донесеш яйцата тук? — попитах великана.

— Все още съм жив, защото знам как да си върша работата. И не си върша работата на улицата.

Усещах как скротумът ми се свива, така че изплашените ми топки да пропълзят по-близо до тялото. Но все пак бях роден и отгледан в Питер и не бях глупак, така че се опитах гласът ми да не трепери, когато казах:

— А аз не си върша работата в апартаменти на непознати.

— Господа, господа — обади се Коля и широко се усмихна. — Няма нужда от такива подозрения. Една дузина яйца. Кажи си цената.

— Хиляда.

— Хиляда рубли? За една дузина яйца? — казах аз и се разсмях. — Да не са на Фаберже?