Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Коля… — започнах аз.

— Какво си мислиш, че правите тук? Играеш си с малките циганчета, докато…

— По-добре да ме пуснеш — каза му момченцето.

— А сега ме заплашваш, така ли? От четири месеца стрелям по германците, а ти ме заплашваш?

— Коля! — повторих аз, този път по-силно. — Те имат заповеди. Ако фрицовете влязат в града, така няма да знаят къде отиват.

Коля погледна първо момчето с черните очи, после варосаните табели на улицата и накрая мен.

— Откъде знаеш?

— Преди два дни и аз правех същото.

Коля пусна момченцето, което го изгледа заплашително, обърна се и продължи работата си.

— Това е адски хитро — отбеляза Коля.

После двамата продължихме към пазара „Сенной“.

АКО ИСКАШЕ ДА КУПИ, да продаде или да размени нещо, човек отиваше на пазара „Сенной“. Преди войната уличните сергии на пазара се смятаха за бедняшкия еквивалент на „Невски проспект“. Но след началото на блокадата, когато луксозните магазини започнаха да затварят един по един, когато ресторантите оковаха вратите си с вериги и в килерите на касапите не остана месо, пазарът „Сенной“ започна да процъфтява. Генералски съпруги разменяха кехлибарените си огърлици за чували с пшенично брашно. Партийци се пазаряха със селяни, които се бяха промъкнали през блокадата от околните села, и спореха колко картофи могат да се купят срещу един античен сребърен сервиз. Ако пазаренето се проточеше твърде дълго, селяните махваха с ръка и обръщаха гръб на гражданите.

„Яж си сервиза тогава“, казваха те и свиваха рамене. И почти винаги получаваха това, което искат.

Тръгнахме от сергия на сергия, като оглеждахме редиците от кожени ботуши — някои все още бяха окървавени от краката на предишните си собственици. Карабините „Токарев“ и пистолетите бяха евтини — човек лесно можеше да се сдобие с такова оръжие срещу няколко рубли или двеста грама хляб. Германските „Люгер“ и гранатите бяха по-скъпи, но също можеха да се намерят, ако попиташ когото трябва. На една сергия се продаваха стъклени чаши, пълни с пръст, за по сто рубли парчето — наричаха я „Бадаевска кал“ и беше изровена от земята под бомбардираните складове за хранителни продукти, така че беше смесена с разтопена захар.

Коля спря до една сергия, на която един изпит, прегърбен човек с превръзка на окото и незапалена лула в устата продаваше бутилки с прозрачен алкохол без етикети.

— Какво е това? — попита Коля.

— Водка.

— Водка? От какво е направена?

— От дърво.

— Значи не е водка, приятелю. Това е дървесен алкохол.

— Искаш ли го или не?

— Не сме дошли за това — казах аз на Коля, но той не ми обърна внимание.

— От това се ослепява — каза той на мъжа зад сергията.

Едноокият мъж поклати глава, отегчен от неговото невежество, но все пак реши да упражни някакво минимално усилие, за да осъществи продажба.

— Прецежда се през ленен плат — каза му той. — На седем пласта. След това е безопасно за пиене.

— Звучи като истински еликсир за боговете — каза Коля. — Трябва да го наречеш „Седмият грях“. Това е добро име за напитка.

— Искаш ли?

— Ще взема една бутилка, ако пиеш с мен.

— Малко ми е рано.

Коля сви рамене.

— Ако те видя да пиеш, ще купя бутилката. Иначе какво да ти кажа — войната ме превърна в циник.

— Двеста рубли бутилката.

— Сто. Да пием.

— Какво правиш? — попитах го аз, но той дори не ме погледна.

Едноокият мъж остави изстиналата си лула, намери една чаена чашка и започна да рови за парче плат по сергията си.

— Ето — каза му Коля, като му подаде една бяла носна кърпа. — Чиста е. Относително.

Мъжът сгъна носната кърпа на три пред очите ни и покри с нея чаената чашка. После бавно наля алкохола. Дори на открито, на поривите на вятъра, течността вонеше на отрова — на почистващ препарат, с който търкат пода в някоя фабрика. Едноокият мъж махна носната кърпа, която вече беше напоена с някаква мазна утайка. После надигна чашката, отпи малка глътка от нея и я остави обратно на сергията, като изражението му не се промени и за миг.

Коля внимателно погледна нивото на течността в чашката, за да се увери, че продавачът наистина беше отпил. Удовлетворен, той взе чашката и я вдигна за наздравица към нас.

— За Майка Русия!

Коля изпи дървесния алкохол на един дъх, стовари чашката обратно на сергията, избърса устата с опакото на ръката и едва не повърна. После ме сграбчи за рамото, като се опитваше да се задържи на крака, а очите му бяха широко отворени и от тях течаха сълзи.