Дэвид Бениофф - Градът на крадците

На шейната имаше малко тяло, увито в одеяла, а едно безкръвно босо краче се влачеше след него по отъпкания сняг. Улицата беше преградена с драконови зъби — блокове от железобетон в настръхнали редици, които трябваше да попречат на придвижването на вражеските танкове. На стената имаше афиш с отпечатан надпис: „ВНИМАНИЕ! ТАЗИ СТРАНА НА УЛИЦАТА Е ПО-ОПАСНА, КОГАТО ИМА БОМБАРДИРОВКА.“

Преди войната „Невски“ беше сърцето на града — построен с идеята да съперничи на великите булеварди на Лондон и Париж, с будките по тротоара, в които се продаваха пияни вишни и шоколад, и старците с престилки зад щанда на гастронома „Елисеев“ които отмерваха пушена есетра и черна треска, и часовниковата кула на градския съвет, която се издигаше над цялата врява и непрекъснато подсещаше всички колко закъсняват за следващото нещо в живота си. По булеварда профучаваха черни пакарди и бучаха с клаксоните си, докато носеха членовете на Партията от едно заседание към следващото. Дори ако нямаш пари да си купиш нищо и не отиваш никъде, винаги беше хубаво да се разходиш по „Невски“.

През юни слънцето не залязваше чак до полунощ и никой не искаше да се прибира, докато е светло. Можеше да гледаш най-красивите момичета в Питер, които се взираха през осветените витрини на модерните магазини и очите им преценяваха най-новите рокли, изложени за продажба, за да отгатнат как са строени и да си ги ушият сами у дома, ако успеят да откраднат достатъчно плат от шивашката работилница. И дори никога да не кажеш нищо на тези момичета, дори само да ги гледаш от разстояние…

— Ти си девствен, нали? — попита ме Коля, като прекъсна мислите ми точно на това място с такава свръхестествена прецизност, че ме стресна.

— Кой, аз? — попитах глупаво аз. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че никога не си правил секс.

Понякога човек си знае, че няма смисъл да лъже; играта е свършила още преди да започне.

— А на теб какво ти пука?

— Слушай, Лев, защо да не опитаме да станем приятели? Как ти се струва? Ще трябва да останем заедно, докато не намерим тези яйца, така че защо да не се разбираме? Изглеждаш ми интересно момче, може би малко свадливо и малко потиснато, по вашия си еврейски начин, но въпреки това ми харесваш. И ако през цялото шибано време не се дърпаше толкова, може би щях да те науча на нещо.

— За момичетата?

— За момичетата, да. И за литературата. И за шаха.

— Ти на колко си години, на деветнайсет? Защо винаги говориш така, все едно си специалист по всичко?

— На двайсет съм. И не съм специалист по всичко. А само по момичета, литература и шах.

— Само това?

— Мда. И по танци. Танцувам отлично.

— Какво ще заложиш на една партия шах?

Коля ми хвърли един поглед и се усмихна. После въздъхна, а дъхът се издигна на кълбо над главата му.

— Ще ти взема този германски нож.

— А аз какво ще спечеля?

— Нищо няма да спечелиш. Защото няма да победиш.

— Да кажем, че те победя.

— Имам още стотина грама от онзи салам…

— Сто грама салам за германски пилотски нож? Няма да стане.

— Имам и едни снимки…

— Какви снимки?

— Снимки на момичета. Французойки. Ще научиш някои работи, които ще ти потрябват.

Снимките на французойки ми изглеждаха като залог, за който си струва да играя. Не се тревожех, че ще загубя ножа. В Питер имаше много хора, които можеха да ме бият на шах, но аз ги познавах всичките. Баща ми беше станал градски шампион още като студент; всяка седмица в четвъртък и неделя ме водеше със себе си в шахматния клуб „Спартак“ в Двореца на пионерите. Когато бях на шест години, треньорът в клуба беше заявил, че имам талант. В продължение на няколко години бях един от най-добрите млади играчи, като печелех разни лентички и медали на турнири в цялата Ленинградска област. Баща ми се гордееше с мен, въпреки че беше твърде заклет бохем, за да си признае, че се вълнува от състезанията, и никога не ми позволяваше да показвам наградите си в апартамента.

Когато станах на четиринайсет години, напуснах клуба. Вече бях разбрал, че съм добър шахматист, но никога няма да стана велик. Някои мои приятели в „Спартак“, които редовно бях побеждавал по-рано, вече отдавна ме бяха задминали и бяха напреднали до нива, до които никога нямаше да достигна, колкото и партии да изиграя, колкото и книги да прочета, колкото и шахматни задачи да реша наум в леглото си вечер. Все едно бях добре обучен изпълнител на пиано, който знае кои клавиши трябва да натисне, но от него никога няма да излезе истинска музика. Един блестящ играч разбира играта по начин, който дори не може да обясни; той анализира дъската и осъзнава как трябва да подобри позицията си още преди мозъкът му да измисли обяснение на хода, с който ще го направи.