Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Аз просто не притежавах тези инстинкти. Баща ми се разочарова, когато се отказах от шаха, но на мен не ми беше мъчно. Беше ми много по-приятно да играя шах, без да се притеснявам за коефициента си в градското класиране.

Коля спря пред кафе „Квисисана“ и се загледа през една витрина, покрита с лепенки на кръст. Ресторантът беше празен, всички маси бяха изнесени и бяха останали само линолеумът на пода и дъската на стената, на която с тебешир бяха написани специалитетите за август.

— Веднъж доведох тук едно момиче на вечеря. Най-добрите агнешки котлети в града.

— А после я заведе у дома, за да я любиш? — осведомих се аз.

Казах го с дълбок сарказъм, но веднага се изплаших, че беше направил точно това.

— Не — отвърна Коля, като се огледа във витрината и прибра един непокорен рус кичур обратно под черния си калпак. — Вече бяхме правили любов, преди да отидем на вечеря. След вечеря отидохме да пием по едно в „Европа“. Тя беше луда по мен, но аз харесвах повече една нейна приятелка.

— Тогава защо не заведе на вечеря нейната приятелка?

Коля се усмихна снизходително като висшестоящ, търпелив и внимателен с простодушния си подчинен.

— Пресметнато пренебрежение. Ти наистина имаш нужда от уроци.

Двамата продължихме по „Невски“. Беше един следобед, но зимното слънце вече се спускаше ниско над западния хоризонт и сенките ни се удължаваха пред нас.

— Да започнем от най-лесното — каза той. — Има ли някое момиче, което харесваш?

— Няма никоя специална.

— Кой е казал, че трябва да е специална? Ти си девствен — трябват ти две топли бедра и пулс, а не Тамара Карсавина.

— Има една Вера, която живее в моя блок. Но тя харесва едно друго момче.

— Добре. Първата стъпка е да не мислим за другото момче. Да мислим само за Вера. Какво специално има в нея? Защо я харесваш?

— Не знам. Живее в моя блок.

— И това е нещо. Какво друго?

— Свири на виолончело.

— Прекрасен инструмент. Какъв цвят са очите й?

— Не знам.

— Значи не я харесваш. Ако не знаеш какъв цвят са очите й, не я харесваш.

— Харесвам я, но тя харесва само Гриша Антоколски. Какъв смисъл има тогава?

— Много добре — каза Коля, търпелив като светец. — Значи си мислиш, че я харесваш, защото тя не те харесва. Това е съвсем разбираемо, но аз ти казвам, че не я харесваш. Нека да забравим за Вера.

Да забравя за Вера не ми се струваше чак толкова трудно. Бях прекарал последните три години, като се опитвах да си представя как изглежда гола, но това беше само защото живееше на два етажа по-надолу и защото веднъж, в басейна на Младежкия дом, бях видял зърната на гърдите й, когато презрамките на банския й костюм се смъкнаха на раменете. Ако Вера не се беше паникьосала и не беше паднала пред портала на „Киров“, нямаше да обикалям по улиците на Питер в компанията на един побъркан дезертьор и да търся яйца. Тя дори не се обърна да ме погледне, когато ме хванаха войниците. Сигурно се беше натискала с Гриша по тъмните коридори на „Киров“, докато аз бях заключен в „Крести“.

— Дъщерята на полковника беше хубава. Тя ми харесва.

Коля ме погледна развеселено.

— Да, дъщерята на полковника е хубава. И аз одобрявам твоя оптимизъм. Но тя не е за теб.

— И за теб не е.

— Може и да грешиш. Само ако беше видял как ме погледна…

Двамата минахме покрай няколко малки момчета със стълби и кофи вар, които заличаваха табелите с имената на улиците и номерата на сградите. Коля спря и ги изгледа.

— Ей! — провикна се той към най-близкото момче.

Момчето беше навлечено с толкова много пластове вълна, че изглеждаше дебело — поне докато не видиш опънатата кожа на лицето му и лъскавите му черни очи, под които имаше дълбоки сенки като на старец. В града почти не бяха останали толкова малки деца; повечето бяха евакуирани още през септември. Останалите обикновено бяха много бедни — повечето от тях бяха сираци от войната, които нямаха роднини на изток.

— Какво правите, по дяволите? — попита го Коля.

Той се обърна към мен, потресен от тази проява на неуважение.

— Малките копеленца вандалстват на Проспекта. Ей! Момче!

— Намисли си едно желание и ме дръпни за пишката — посъветва го момченцето с черните очи, докато продължаваше да заличава с вар номера на вратата на едно часовникарско ателие.

Дори Коля беше скандализиран от тези думи. Той се приближи до момчето, сграбчи го за раменете и го обърна към себе си.

— Ей, момченце, говориш с войник от Червената армия.