Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Кокошките ядат всичко. Даваш им една лъжица талаш и са готови.

Момчето продаваше нещо, което се наричаше „библиотечни бонбони“. Правеха се от откъснати корици на книги, от които се обелваше лепилото на подвързията, сваряваше се и се оформяше на пръчки, които могат да се увият в хартия. Имаше вкус на восък, но в лепилото имаше протеини, а протеините поддържаха живота, и книгите в града се стопяваха със същата скорост, с която изчезваха гълъбите.

— И ти си виждал тези кокошки, така ли? — попита Коля.

— Брат ми ги е виждал. Старецът спи в кокошарника, с пушка. Всички от неговия блок искат да му вземат кокошките.

Коля ми хвърли един поглед и аз поклатих глава. Всички чувахме по десет различни легенди за обсадата на ден — истории за тайни килери, натъпкани до тавана с охладени говежди бутове, и забравени шкафове, натъпкани с буркани с хайвер и телешки наденици. И винаги имаше някакъв брат или братовчед, който беше виждал съкровището с очите си. Хората вярваха на тези истории, защото отговаряха на убеждението им, че някой някъде се тъпче, докато всички останали в града умират от глад. И хората бяха прави, разбира се — дъщерята на полковника може би не вечеряше всеки ден с печена гъска, но вечеряше всеки ден.

— Този старец не може през цялото време да стои в кокошарника — казах аз на момчето. — Нали трябва да си взема дажбите. Трябва да си налива вода и да ходи до тоалетната. Някой щеше да му открадне тези кокошки още преди няколко месеца.

— Той пикае направо от покрива. Не знам какво правиш това, което излиза от другата страна — може би храни кокошките с него.

Коля кимна, впечатлен от хитроумната стратегия на стареца за отглеждане на кокошки, макар че аз не се съмнявах, че момчето си измисляше всичко в движение.

— Кога си срал за последно? — попита ме изведнъж Коля.

— Не знам. Преди една седмица?

— При мен са девет дни. Броя ги. Девет дни! Когато най-сетне се случи, ще организирам голям купон и ще поканя най-хубавите момичета от университета.

— Покани и дъщерята на полковника.

— Естествено, че ще я поканя. Моето насрано празненство ще бъде много по-хубаво от нейната сватба.

— Новият хляб от дажбите боли, като излиза отзад — обади се къдрокосото момче. — Татко казва, че е заради целулозата, която слагат в него.

— И как да намерим този старец с кокошките?

— Не знам адреса. Но ако тръгнете от арката „Нарва“ към проспект „Стачек“ ще стигнете до неговия блок. На стената има голям афиш на Жданов.

— На половината сгради в Питер има голям афиш на Жданов — казах аз, като започнах да се изнервям. — Какво сега, ще вървим още три километра, за да търсим някакви кокошки, които не съществуват?

— Това момче не лъже — каза Коля и го потупа по рамото. — Ако лъже, ние ще се върнем и ще му счупим пръстите. Той знае, че сме от НКВД.

— Не сте от НКВД — каза момчето.

Коля извади писмото на полковника от джоба на палтото и плесна момчето по бузата с него.

— Това е писмо от един полковник от НКВД, с което ни упълномощава да търсим яйца. Какво ще кажеш, а?

— Имаш ли и още едно писмо от Сталин, с което те упълномощава да си избършеш гъза с него?

— Първо ще трябва да ме упълномощи да се изсера.

Не останах да чуя как ще завърши този разговор. Ако Коля искаше да трамбова целия град в търсене на легендарните кокошки, това си беше негова работа, но вече се стъмваше и аз исках да се прибера вкъщи. Не бях спал от трийсет и няколко часа. Обърнах се и поех към „Киров“, като се опитвах да си спомня колко хляб съм скрил под отлепената плочка в кухнята. Може би и Вера щеше дами е запазила нещо. Все пак ми го дължеше, след като беше избягала по този начин и дори не се беше обърнала да ме погледне, макар че й бях спасил живота. Едва сега ми хрумна, че Вера и останалите сигурно ме смятаха за мъртъв. Чудех се как е реагирала — дали е скрила лицето си на гърдите на Гриша, докато той я беше успокоявал, или може би го беше отблъснала — ядосана, защото Гриша беше избягал и я беше изоставил, а аз бях останал и я бях спасил от сигурна екзекуция. Тогава Гриша щеше да каже: „Знам, знам, аз съм страхливец, прости ми“, и тя щеше да му прости, защото Вера винаги прощаваше всичко на Гриша, и той щеше да избърше сълзите й, а после щеше да й каже, че никога няма да забравят за мен и за моята саможертва. Но щяха да забравят, разбира се — нямаше да мине и една година и вече нямаше да могат да си спомнят лицето ми.

— Ей, ти. Ти ли търсиш яйца?

Толкова бях погълнат от сълзливата си фантазия, че ми трябваше известно време да осъзная, че въпросът е отправен към мен. Обърнах се и видях един брадат великан, който ме гледаше със скръстени ръце, като се поклащаше напред-назад на токовете на ботушите си. Беше най-едрият мъж, когото бях виждал през живота си — много по-висок от Коля и по-широк в раменете. Голите му ръце изглеждаха толкова големи, че можеха да ми строшат черепа като орехова черупка. Брадата му беше гъста, черна и лъскава, все едно беше намазана с масло. Зачудих се колко храна трябва да изяжда един толкова голям мъж всеки ден и как изобщо беше успял да остане такъв.