Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Ножът беше в ръката ми, преди да си дам сметка, че искам да го извадя — нещо се раздвижи зад мен и аз се завъртях и замахнах във въздуха с вик, без да успея да го оформя в някакви думи, защото гърлото ми беше свито. Великанът беше извадил от палтото си стоманена тръба, дълга един лакът; той с лекота отскочи назад, много по-бързо, отколкото се полага на човек с неговия ръст, и с танцова стъпка избегна германската стомана.

Жената на великана извади сатър от джоба на престилката си. Тя също беше бърза, но Коля се оказа най-бърз от всички, завъртя се на опорния си крак и заби едно дясно кроше в челюстта на жената. Тя се свлече на пода.

— Бягай — каза ми Коля.

Побягнах. Мислех си, че вратата може да е заключена, но не беше; мислех си, че тръбата на великана ще ми разбие черепа, но тя не го направи; и аз изхвърчах навън и полетях надолу по стълбището, като прескочих стъпалата почти до следващата площадка. Чух гръмовен вик, изпълнен с чиста, нечленоразделна ярост, и тежкото трополене на подкованите ботуши на великана по дъските на пода, когато се втурна през стаята. Спрях с ръка на парапета, неспособен да си поема дъх, като не исках да продължа да бягам, но и не можех да се изкача обратно по тъмните стъпала към апартамента на канибалите. Чух страховития шум от стомана, която се стоварваше върху човешки череп или шперплат.

Бях предал Коля — бях го изоставил без оръжие, докато самият аз имах хубав нож. Опитах се да накарам краката си да се размърдат, да ме върнат обратно в битката, но тялото ми се тресеше толкова силно, че ножът подскачаше в ръката ми. Разнесоха се още викове и удари от тръба — по какво? От тавана над мен се посипа натрошена мазилка. Свих се от страх на стълбите — вече бях сигурен, че Коля го няма, че великанът ще ме настигне и жена му ще ме разфасова с няколко умели удара с тежкия сатър, и скоро частите от тялото ми ще бъдат провесени на стоманени вериги, а последните капки от кръвта ми ще изтекат по найлоните на пода.

Виковете продължиха, стените отново се разтърсиха от удари, Коля все още не беше мъртъв. Стиснах ножа с две ръце и стъпих с единия си крак на по-горното стъпало. Можех да се промъкна в апартамента, докато великанът е погълнат от битката, и да забия ножа в гърба му — но острието вече ми се струваше твърде крехко и миниатюрно за убиване на великани. Щях само да го убода, да му пусна малко кръв, и той щеше да се обърне, да ме сграбчи за лицето и да стисне черепа ми с такава сила, че очите ми да изскочат.

Изкачих се още едно стъпало по-нагоре и в този миг Коля изхвърча от апартамента и ботушите му се подхлъзнаха на пода, така че едва не падна по стълбите. Но той успя да вземе завоя, затича се надолу, сграбчи ме за яката и ме дръпна след себе си.

— Бягай, малък идиот такъв! Бягай!

Двамата побягнахме и всеки път, когато се подхлъзвах и едва не падах на някое стъпало, ръката на Коля успяваше да ме задържи на крака. Чух виковете над нас и чудовищното тежко тяло, което блъскаше с крака по стълбите след нас, но нито веднъж не се обърнах и никога през живота си не съм бягал толкова бързо. И по средата на целия този ужас, сред виковете и трополенето на стъпките ни и скърцането на подметките ни по дървените стъпала, аз чух и още нещо, нещо странно. Коля се смееше.

Стигнахме до входната врата на сградата и изхвърчахме на тъмната улица — нощното небе вече се кръстосваше от търсещите лъчи на прожекторите. Тротоарите бяха пусти; наоколо нямаше никой, който да ни помогне. Изтичахме по средата на улицата и продължихме да бягаме в продължение на три пресечки, като поглеждахме през рамо, за да видим дали великанът все още не ни преследваше, и не го видяхме нито веднъж, но не забавихме крачка. Най-сетне забелязахме една военна кола на улицата и изскочихме пред нея с вдигнати ръце, като принудихме шофьора да набие спирачки, така че гумите на колата поднесоха по заледения паваж.

— Махайте се от пътя, насрани кучи синове! — провикна се шофьорът.

— Другари офицери — каза Коля с вдигнати ръце и неизменната си, гротескно спокойна увереност. — В онази сграда има канибали. Току-що избягахме от тях.

— Във всяка сграда има канибали — отговори шофьорът. — Добре дошли в Ленинград. А сега се махнете от пътя.

От колата се разнесе друг глас, който каза:

— Един момент.

На улицата излезе един офицер. С поддържаните си посивели мустаци и тънкия врат приличаше повече на професор по математика, отколкото на военен. Той се взря в униформата на Коля, после го погледна в очите.