Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Чернобрадият великан, който продължаваше да държи вратата отворена, сведе тежкия си поглед към мен. Спрях да се смея.

— На пазара продават чаши с пръст по сто рубли парчето — каза ми той. — Кое струва повече, едно яйце или една чаша пръст?

— Слушай — каза му Коля. — Можеш цял ден да стоиш тук и да се пазариш с моя малък еврейски приятел или двамата с теб можем да си поговорим като честни мъже. Ние имаме триста рубли. Нямаме повече. Ставали?

Великанът продължаваше да ме гледа вторачено. От самото начало не ме беше харесал, но сега, когато вече знаеше, че съм евреин, му се искаше направо да ми одере кожата. Той протегна масивната си ръка към Коля за парите.

— А, не — каза Коля и поклати глава. — По този въпрос съм съгласен с моя другар. Първо яйцата, после парите.

— Няма да ги донеса тук. Всички умират от глад и всички имат оръжие.

— Такъв голям мъж, а да се плаши така — подразни го Коля.

Великанът погледна Коля с нещо като любопитство, все едно не можеше да повярва, че наистина беше чул тази обида. После се усмихна, като отново ни показа зъбите си като зарчета.

— Ей там има един човек, който лежи по очи — каза той и кимна към канала на Фонтанка. — Не е умрял нито от глад, нито от студ. Черепът му е разбит с тухла. Искаш ли да ти кажа откъде знам?

— Разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се Коля и надзърна в мрака на вестибюла. — Е, от тухла поне се умира по-бързо.

Коля ме потупа по гърба и пристъпи в сградата.

Всичко, което знаех, ми казваше да бягам. Този човек ни водеше право в капана. И току-що на практика ни беше признал, че е убиец. А Коля по най-глупав начин му беше съобщил точно колко пари имаме. Не бяха много, но триста рубли и два купона за храна — каквито великанът със сигурност предполагаше, че имаме — бяха предостатъчно, за да те убият в Питер през онези дни.

Но какво друго можехме да направим? Да тръгнем към арката „Нарва“, за да търсим някакъв легендарен старец и неговия кокошарник на покрива? Рискувахме живота си, като влизахме в тази сграда, но ако не открием яйцата скоро, и без това щяхме да го загубим.

Влязох след Коля. Входната врата се затвори зад гърба ни. Вътре беше мрачно, защото нямаше електричество за крушките, а през процепите на шперплата на прозорците вече нахлуваше здрач.

Чух великана зад гърба си и паднах на едно коляно, готов да извадя ножа си. Той ме подмина и продължи нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Двамата с Коля се спогледахме. Когато Черната брада се изгуби от поглед, аз извадих германския нож и го преместих в джоба на палтото си. Коля повдигна вежди — или беше впечатлен от това действие, или ми се подиграваше. Двамата тръгнахме нагоре по стълбите, като се изкачвахме с едно стъпало на всяка крачка, но въпреки това се бяхме задъхали, докато стигнем до втория етаж.

— Откъде взимаш яйцата? — подвикна Коля на великана, който вече беше на един етаж по-нагоре.

Изкачването изобщо не затрудняваше мъжа. Той и дъщерята на полковника бяха най-здравите хора, които бях виждал в Питер от месеци насам. Отново се зачудих откъде се сдобиваше с тази енергия.

— Познавам един селянин, който работи в стопанството в Мга.

— Мислех, че германците вече са превзели Мга.

— Точно така. Но и германците обичат яйца. Всеки ден идват и събират каквото намерят, но моят приятел успява да скрие по няколко. Но не може да крие по повече, защото ще го хванат.

Великанът спря на четвъртия етаж и почука на вратата на един апартамент.

— Кой е?

— Аз съм — отговори той. — С двама клиенти.

Чухме как се дръпна резето и вратата се отвори. Една жена с мъжка ушанка и окървавена касапска престилка примигна срещу нас и си избърса носа с опакото на ръката си в ръкавица.

— Чудех се как правите така, че яйцата да не замръзват — каза Коля. — Опасявам се, че ако яйцата са замръзнали, няма да ни свършат работа.

Жената го изгледа така, все едно говореше на японски.

— Държим ги до самовара — отговори великанът. — Хайде, да приключваме с това.

Той ни махна да влезем в апартамента. Жената мълчаливо отстъпи встрани, за да ни пропусне, и Коля влезе направо, напълно безгрижен, като се оглеждаше с усмивка, все едно някоя нова приятелка току-що го беше поканила да влезе у тях. Останах до вратата, докато великанът не отпусна ръка на рамото ми. Не ме блъсна вътре, но ръката му беше толкова голяма, че ефектът беше същият.

Малкият апартамент беше осветен от лампи с фитили и дългите ни сенки пълзяха по стените, по износените килими на пода, медния самовар в ъгъла и един бял чаршаф, опънат в далечния край на стаята — предположих, че зад него има място за спане. Когато великанът затвори вратата, чаршафът се изду от течението като женска рокля. В мига, преди да се отпусне обратно, аз видях какво имаше зад него — не беше легло, нито някаква друга мебелировка, а парчета бледо месо, провесени на куки с тежки вериги, закачени на тръбата на парното, под които бяха подредени найлони, за да събират кръвта. За около половин секунда си представих, че беше свинско месо, сякаш собственият ми мозък се опитваше да излъже очите ми, че не виждат това, което виждат: одран бут, който нямаше как да е нещо друго освен женско бедро; детски гръден кош; отрязана ръка с липсващ безименен пръст, на който се носи венчалната халка.