Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Ти не избяга.

— Quod eram demonstrandum — заключи той, доволен от елементарния си латински.

Вече се чувствах малко по-добре. Коля наистина ми беше казал да бягам. А великанът щеше да пробие дупка в главата ми също толкова лесно, колкото някое дете пробива с пръст коричката на черешовия кекс. Може и да не се бях проявил като герой, но все пак не бях предал нацията.

— Наистина беше страхотен удар.

— Поне известно време няма да може да яде деца.

Коля се ухили на шегата си, но усмивката му бързо избледня. Думите му ни накараха да си припомним бледото месо и найлоните, по които капеше кръв. Живеехме в град, в който по улиците обикаляха истински вещици като Баба Яга и нейните сестри, отвличаха деца и ги кълцаха на парчета.

Прозвуча дългият, самотен вой на сирена и скоро всички сирени й отговориха навсякъде от града.

— Фрицовете идват — каза Коля и двамата ускорихме крачка, като принуждавахме изтощените си тела да се движат по-бързо.

Чувахме снарядите, които се приземяваха някъде на юг, като далечни удари на тимпани — германците започваха редовната си нощна атака срещу великите военни заводи „Киров“, където се произвеждаха половината от руските танкове, самолетни двигатели и тежка артилерия. Повечето от мъжете, които работеха там, вече бяха на фронта, но мястото им до струговете и пресите беше заето от жени и заводите не спряха да работят и за миг, в пещите им продължаваха да горят въглища, комините от червени тухли продължаваха да бълват дим и производството не спря дори когато през покрива се сипеха бомби, дори когато се налагаше да изнасят убитите момичета от поточните линии, а студените им ръце продължаваха да стискат инструментите.

Забързахме покрай красивите стари здания на „Витебски проспект“ с фасадите от бял камък и главите на сатири с овнешки рога, които се хилеха от фронтоните, изваяни още в дните на императорите. В мазето на всяка от тези сгради имаше бомбоубежище; гражданите сигурно бяха скупчени там, с десетки около единствената примигваща лампа, и очакваха сигнала за разрешение да се върнат по домовете си. Снарядите вече се приземяваха толкова близо, че ги чувахме как свирят във въздуха. Вятърът се беше усилил и пищеше през счупените прозорци на изоставените апартаменти, сякаш Господ и германците се бяха съюзили, за да сринат нашия град.

— На фронта се научаваш да познаваш къде ще паднат снарядите — подхвърли Коля, натъпкал ръце в джобовете на палтото си, докато крачеше срещу вятъра, който едва преди миг ни беше духал откъм гърба. — Слушаш и разбираш: този ще падне на сто метра наляво; онзи ще падне в реката.

— Аз мога да позная дали е „Юнкерс“ или „Хайнкел“ в момента, в който го чуя.

— Е, надявам се. „Юнкерс“ ръмжи като лъв, а „Хайнкел“ бръмчи като комар.

— Добре де, тогава дали е „Хайнкел“ или „Дорниер“. Бях капитан на пожарникарския отряд на…

Коля вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. После спря и аз спрях до него.

— Чуваш ли?

Заслушах се. Не чувах нищо друго освен зимния вятър, който сякаш идваше от всички посоки едновременно, набираше сили над Финския залив и виеше по пресечките. Помислих си, че Коля е чул някой снаряд да пада към нас и вдигнах поглед към небето, все едно можех да видя летящата смърт или да я избегна, ако я видя. После вятърът най-сетне затихна и започна да хлипа по-леко, като дете, което се е уморило да плаче. На юг се взривяваха снаряди — на няколко километра разстояние, ако се съди по звука, но все пак достатъчно близо, за да накарат паважа да потреперва под краката ни. Но Коля не слушаше нито вятъра, нито снарядите. Някой свиреше на пиано в старата сграда. Не виждах никакви светлини през прозорците — нито свещи, нито запалени лампи. Останалите хора от сградата сигурно бяха слезли в бомбоубежището (освен ако не бяха прекалено отслабнали от глад или твърде стари, за да се страхуват от смъртта) и бяха оставили този самотен гений да свири в мрака, нагло и прецизно, като демонстрираше умението си с гръмовно двойно фортисимо, следвано по петите от крехко и тихо пианисимо, сякаш се караше със самия себе си и беше едновременно съпругът побойник и кротката съпруга.

Музиката беше важна част от моето детство, по радиото и в концертните зали. Родителите ми бяха истински фанатици в музикалната си страст; бяхме семейство, в което никой нямаше талант да свири, но всички се гордееха с това, че слушат музика. Можех да позная всеки от двайсет и седемте етюда на Шопен от първите няколко ноти; познавах цялото творчество на Малер, от „Lieder eines fahrenden Gesellen“ до недовършената Десета симфония. Но никога не бях чувал музиката, която слушахме онази нощ, и никога повече не я чух отново. Нотите бяха заглушавани от стъклото на прозорците, разстоянието и нестихващия вятър, но силата им намираше път до нас. Беше музика за войната.